***
Струва ми се ,че през цялото време съм гледала на мъжа до
мен като на цвете.Цвете ,което съм пазила от бурените на
липсващото чувство,напоявала със сълзи от
взаимство,обгръщала с топлота и нежност,непозволяващи
прегризани листа или отчупено стебло.И като всеки добър
градинар бях закрила от бури,дарявах грижите на любовта
си.Но...в мигове,когато сърцето ми тъгуваше и търсеше
утеха в цветето,то настръхваше.И колкото по-близо съм
усещала душата му,толкова по-болезнени са ставали
бодлите,сякаш създавах цвете-хищник.Всъщност,проблема не бе
в това ,че съм лош градинар,а в недоверчивостта на цветето
и в неговата капризност-да събере в себе си цялото
световно внимание.
Мечтая цвете,жадно за допир ,а не-криещо се в бодлите си.С
протегнато до крайност сърце към всеки лъч от нежност,към
всяка ласка на приемане.Цвете ,рискуващо прекършения си
цвят,но отдоващо съпричастно и топло себе си на своя
градинар.Последният,разбира се,не трябва да му налага
стъкления си похлупак.
Бих била такова цвете за някого,защото понякога се уморявам
да съм онзи,който вечно се грижи.И...не само за
това.Мисля,че всеки портньор трябва да е готов за ролята на
цвете или градинар според ситуацията.За да може да се усети
с очите на другия.За да бъдe съответен,съпричастен.
Струва ми се,че поетите сравняваха жената с цвете.При мен е
различно,но ...нещата са толкова относителни.
"Винаги съм протягал с пълно доверие ръце към хората,защото
само така мога да разбера кой иска да ме прегърне и кой да
ме разпъне на кръста."
И аз доверчиво протягам длани.Не се страхувам от капките
кръв по тях,от друго ме е страх,от мига,в който пръстите ми
няма да усещат болката.Не защото бодлите са изчезнали ,а
поради силата на привикването.Когато нещата се превърнат в
навик смисъла убягва от тях.