uFeel.me
Размисли и контрасти
Автор: lithium,  12 януари 2009 г. в 00:16 ч.
прочити: 553

Едва пристигнала на полуострова и започват да ме побиват студени тръпки. „Сигурно съм предубедена....не зная какво ме очаква...” мисля си аз. Не. На 28 септември просто лятото отдавна си е тръгнало. Температурата е около 8-10 C. „Добре дошли в Швеция!”. ”Добре заварили” си мисля, докато гледам как в супермаркета деца по чорапи се целят с бонбони и блъскат всички наоколо. Едва си проправям път към касата, здраво стиснала един хляб от десет лева. Успявам героически да се справя с пререждащите ме хлапета. Как? Благодарение на балканския си освирепял поглед. Дето само ние си го умеем. И после се сещам за предварителния инструктаж за възпитание. Ох...Тук всички са мили, усмихнати, вежливи, поздравяват....Да видим помня ли нататък ....Трябва да не правя физиономии, да не гледам лошо...другото го забравих. Да не ме блъскат, че не знам. Забивам поглед в земята докато си чакам вече търпеливо реда. Един малък викинг ме гледа със сините си очи и се усмихва. С омазана уста в шоколад и сополи. И изсухлени чорапи. Преборвам се със желанието си да му изтрия устата. Плащам си жалкия хляб от десет лева и хуквам обратно към паркинга. Път ни чака.

         Норвегия. Нагледах се на планини. След 4000хил. километра сме в дъното на една такава. В 5 ч сутринта няма кой да ни настани, даже музиканти май не очаквали каза младежа от рецепцията. Искам легло, а пък утре ако искате ме гонете мисля си. Ама се усмихвам, нали така трябвало. След няколко дена научавам интересния график на хотела. През 3 седмици гостите се повтарят. Затова само за месец наемат група, после я сменят, да не омръзва на клиентите. Всичко е планирано. Няма изненади, неочаквани хора. Едни и същи всеки път. Но ние сме последната група за годината. Декември затварят пътят и селото се изолира. Ех, красивият фьорд заспива за 6 месеца. Geiranger, кипящото място през лятото, спи зимен сън. Едва се измъкваме на тръгване оттам,стръмен път с много сняг. Непочистен. Минават още три направо незабравими месеца в лутане из планини и вътрешни противоречия. Започвам да свиквам с лицемерието около нас. На това единствего ги научават в училище. Всичко е привидно. И добрият живот е измама. Принципите са удавени в алкохол. Заобиколени сме от пияници и инвалиди всяка вечер. Започвам да си давам сметка за живота си в България и страдам всяка минута, прекарана тук – на студа. Студът в хората, студа в очите на децата, студа навън. Ужасявам се отивайки на работа, ужасявам се след работа, в магазина, на улицата...навсякъде. Всички тези инвалиди... някак е потискащо. Нямат специалзирани домове за тях. На всеки осигуряват отделна къща и персонал за грижи. Нали са напредничави миличките. Няколко брошури за последствията от  кръвосмешенията, си мисля, че биха свършили чудесна работа. Или някоя беседа в училище... Отказвам да приема, че тази показност на уроди спомага за интеграцията им в обществото. Започват да се приемат като нещо нормално. По телевизията гледам как една девойка с уродлива ръка даже умее да пише на компютър. Защо хората трябва да приемат грешките си за най-нормалното нещо на света, а не да се борят срещу тях?! Изолираният живот, който се води в Норвегия убива и последната капка здрав разум в хората. Пътувахме по няколко стотин километра и срещахме само по няколко къщички в планината. Далеч от град или село. Удивявахме се на тази изолация. Дори не можехме да предположим какъв транспорт използват...как слизат от високата планина до долу...как ходят децата на училище..как живеят изобщо там горе на стръмния баир? Далеч съм от всякаква мисъл за романтичен живот в Норвегия. Няма по-сами хора от тяхните. Няма по-студени и нещастни хора. И по-богати. Още в петък вечер се тръгва за някъде. Почивните дни всяка седмица се отпразнуват подобаващо. Паркинзите по хотелите са препълнени. Кипи весела атмосфера. Един час. После всичко е различно.  Изненадващо как алкохолът успява да изравни всички тези добре облечени хора със земята. В буквалният смисъл. Гледам и забравям, че работата ми е да бъда усмихната. Просто очите ми не са виждали подобно нещо. Малките дечица гледат с празни очички  как мама и татко се търкалят по земята пияни. Смехове и крясъци се носят из целия бар. А, да...всъщност хората се веселят благодарение на нас. И алкохола. Тръгвам си още по-разочарована от снощи. И по-малко от утре.

         Около Коледа правим 3 месеца в Норвегия. Хотелът е пълен от седмица с 70-80 годишни хора. Не се вълнувам от празниците. Намирам се в ледена пустиня на един баир. Посрещаме Коледа умрели от глад. Шведите от персонала не ни оставиха храна. Направиха си парти на персонала, на което ни поканиха...но в грешен час. Отидохме, когато всички си тръгваха. Навън до хотела има огромна елха. Отидох до нея и я гледах около 20 минути. Не усетих нищо. Няма празник, няма семейство, няма нищо. Само аз и една елха. За какво са ти пари?!

         Януари месец в Lillehammer, хотел Radisson Sas. Мился си, че тук – в градът с традиция в туризма ще мога да си направя по-обективни заключения за това как протича всичко. Хотелът е прекрасен, персонала също. Услужливи хора със широки усмивки. Разбирам по-късно, че са студенти на стаж от цяла Европа. Ясно, още имат заряд и ентусиазъм, за малко са тук. Работим много малко, няма туристи. Идват за събота и неделя на ски. Има няколко заведения с жива музика в хотела и се събират малко хора при нас. Не смеят да се отпуснат и да пият по много, лесно забележими са като са еденични бройки. Усещам страхотен комплекс в хората. Без алкохол са безлични, кротки, все едно вързани на въже. Дори сами си го признават.

Минават няколко форума на известните марки коли Mercedes и  Mazda, събират се повече хора. Вратовръзките им издържат на мястото си не повече от час. Хората на краката си – също. Гледам последиците от сухият режим и се чудя за ползата от налагането му.

         Имаме рожденик в групата и тръгвам на дълъг поход из баирите в града за подарък. Накрая избирам и помагам на вежливата продавачка да се справи с опаковането му...нещо тиксото и хартията й бягат от ръцете. Не се изнервям, тук вече разбрах хората не умеят нищо. Приемам го като тренинг на нервите си. Накрая я карам да скъса опаковката и да махне етикета с цена от кутията. Пропуснала го, милата. Така..дърпам чертата на ум за времето, прекарано в банката и магазина за подаръци. 40 минути обслужване в банката и още толкова при подаръците. Наистина, кой да бърза и закъде? Нали и ние искаме да живеем без стрес и тичане? Ето – до тук води спокойният живот. Никой не се страхува от уволнение, държавата плаща курсове за обучение после, длъжна е да намери работа, че и си плаща на безработните. Как да имат стимул да учат и работят хората? В училище никой нищо не учи насила, ако детето прояви желание се развива. То и на работното място май важи същия принцип. На 8 години не исках да уча таблицата за умножение...

         Жилища и кредити. Има ги и двете, заедно. Още на 18 годишна възраст младите тръгват от дома на родителите си. Всички имат жилища и чисто нови коли / последните,  с 200 % наложено мито / . Стигаме до там как хората успяват да плащат 35% данък на държавата от заплатата си и едновремено с това да изплащат кредит. Всеки човек, изплащащ кредит за жилище бива облекчен от данъците, които по закон дължи. В случай на загуба на работното си място, човекът не изпада в нервна криза, а държавата плаща помощи в размер на една минимална заплата всеки месец /13,708 NOK  /. Никой не бърза да си плати заемите към банките именно заради данъчните облекчения. И пак цари едно спокойствие...

         Последен пети месец !!! Koмпанията Color line, корабът Peter Wessel / който хич не беше весел /. Безмитна зона с Tax free shop. Веселба и евтино пиене. Прави впечатление, че възрастните хора и тук са повече от останалите. Пушат, пият, играят в казиното, на ротативките и танцуват. От всичко по много. Влизам в магазина за нещо и оставам  смаяна- бабите не могат да смогнат да пълнят торбите с алкохол, едва си ги носят после. В бара при нас все едно върви състезание кой ще изпие повече. 86 годишна баба с цигара и уиски пред себе си ме вика на масата си –иска да поръча песен. Не може да върви. Нямаме проблем с пияници на това място. Първо на кораба има затвор. Самата сцена е излолирана с нещо като метални решетки от дансинга. Те служат още и за подпиране при вълнение в морето, вълнение от алкохол и други подобни ситуации (горе- долу ние сме изолираните май с тия прътове). Не това ме „ впечатлява” обаче. Всяка вечер след работа едва стигаме до каютите си. Навсякъде по земята спят хора. По коридори, на стълби, под стълби... Смаяни сме и съответно  се интересуваме защо тези хора нямат каюти? Оказва се, че мнозинството отиват на почивка в Норвегия за почивните дни и не им се плащат 500 NOK /125лв/ за стая. Малки дечица спят на течението боси и голи по коридорите на кораба. Някои по – предвидливи възрастни си носят възглавници и спални чували. Натръшкани чумави по време на война – аз така си ги кръстих. Свикнах и с тази гледка, но никога не успях да проумея как може да не им е жал за децата. Някой ще каже – те са калени. Не, на 1 годинка няма такова нещо. Всички бяха с течащи носове и кашляха /  целите мръсни/ . Тичаха боси по мрамора.  Какво ли не виждам тези пет месеца. И зная, че занапред ... засега ме очаква още от същото.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me