Започваш да пишеш стихове, есета, разкази, импресии. В един момент се обръщаш и слагаш везната. Това, което е излязло изпод перото ти, вече е оценено. От различни хора - такива, които трептят на подобна вълна и те разбират; такива, които се дразнят от твоя позиция; такива, които въобще не вникват в написаното; такива, чиито мнения са злонамерени по причина, известна само на тях самите и най-вероятно свързана предимно с техния характер и проблеми. И се замисляш... Тогава се освобождаваш от натрупаните негативни и спорни моменти, които не са помогнали да поработиш над себе си, а са те хванали в менгемето на завистта, заядливостта и Бог знае още какво. Разбираш, че всичко е въпрос само на субективно мнение. Сещаш се, че великият Уейн Дайър е пуснал крилата фраза: „Издигни се над идеите за успех и провал - това е въпрос на преценка. Включи се в процеса и остави Вселената да се погрижи за подробностите.” Няма как да не се съгласиш. В другото блюдо на везната са твоите изводи, поуки, усъвършенствани умения. Дали те ще натежат и това, което би написал, ще вижда по-често светлина, разгръщано от читателите, зависи от теб - колко точно, с нужното търпение, старание, без лоши помисли си направил своята равносметка… И когато усетиш убождане като убийствен сарказъм, ако някой се изкаже за написаното от теб с недобронамерени думи, веднага противопоставяш самоиронията си и разбираш колко преходно е всичко и няма чак такова значение... Да... А времето ще покаже...
© Павлина Петрова