Слънчев и усмихнат ден... Щастлива съм. Околните се чудят как от мен извира толкова положителна енергия и защо изглеждам така щастлива. Сякаш е престъпление човек да се чувства щастлив. А аз съм такава – щастлива, доволна и благодарна, че живея, че имам обичта и подкрепата на близките и приятелите си.

Само понякога нощем, оставайки сама със себе си, чувствам някакво безпокойство, което бавно, но сигурно пълзи по всяка моя клетка, за да ме завладее напълно. И тогава я усещам... Самотата... Тогава чувствам, че някъде у мен все още се спотайва болката от миналото. Болка, която през деня успявам да прогоня и да се чувствам щастлива.
В такива нощи сърцето ми се свива, мъката ме завладява, страх заема мястото на силата, която съм излъчвала няколко часа по – рано, през деня... И вместо да излъчват радост, от очите ми потичат сълзи, породени от болката на миналото.
Уж е „минало”, а още ме плаши и причинява мъка.
В такива моменти се чувствам безпомощна и се мразя... Защото не искам да плача... Не искам да съм самотна... Не искам да живея заради миналото.
Искам да гледам с увереност и усмивка напред и да живея с главно „Ж”, въпреки всичко... въпреки „раните на душата ми.”