Искаш да свириш на мен, всяка струна и комбинация от тях?

Китара или цигулка?

Но аз ще поискам пиано, защото по него се бяга по-лесно, изгубен из чернобелите дни на собствената си безпределност. 

За да хлопна капака накрая и да издрънчи само един празен и глух стон от последния бял клавиш – ти.

И този писък на безнаказани акорди ще ме осъжда до края на мисълта. Искам да знаеш колко ноти не написах по редовете на съдбата си. Искам ти да ги напишеш след мен. Защото аз няма да  избягам...

Ти изпитвала ли си гняв и безсилие и водопаден копнеж да си някъде, където утрето е само мираж за неродени истини.

Ти си образа, които се сменя в неподвижните пейзажи на моето бягство. Ти си погледа отправен към нещо, което не разбираш и стиснал вежди се опитваш да го оприличиш на себе си.

Затова ще остана... разхвърлян в своята ненаситна озверяваща тишина.

А ти... ти ще ме искаш ли?