Какво се случва? Почти постоянно си задавам този въпрос. Какво всъщност се случва с мен? Кой съм аз ? Откъде тръгнах, докъде стигнах и къде изгубих нишката ? Живота ни е низ от лица, събития и случки, които ти променят мисленето, нагласата и разбиранията, за да се стигне до момента в който наистина вече не знаеш какво се случва. Не знаеш кой си, нито в какво вярваш и за какво се бориш. Не знаеш какво да очакваш, нито на какво да се надяваш. Почваш да се съмняваш и в мечтите ти. Всички неща, които те крепят и подържат вътрешната ти хармония изгубват измерение. Започваш да изпитваш страх от радостта. Дори когато си щастлив нотката на съмнението не ти позволява да се отдадеш изцяло на топлите чувства. Защо?                        Защото се страхуваш да не бъдеш наранен или излъган. Не от някой, по-скоро от самия себе си. Страхуваш се да не би нещото в което си повярвал, с мисълта за което си живял, на което си отдавал всичките си емоции, не се окаже поредната вятърна мелница. Another heartache, another failed romance.......и така докога? Какво всъщност сме ние хората? Не е ли всеки един от нас едно наивно дете, което чака да бъде потупано по главата и похвалено. И не са ли именно децата изчистения и изкристализиран образ и отражение на човешката душа. Такава каквато е в действителност, без надстройката от житейски опит.Искаме да сме добри във всичко, което правим, да бъдем популярни сред другите, да се харесваме, да бъдем обичани. Да получаваме най-новите и хубави нещица. Характер? Не, по-скоро природа. Всички сме такива, защото така сме устроени. Когато човек е сам, целият му свят изгубва смисъл. Парите не са ти необходими....ще си купиш ли щастие с тях? Индивидуалното щастие се пречупва през призмата на общуването със другите хора.

Предполагам редовете дотук звучат доста негативно. Аз не ги чувствам така. Също така съм наясно, че размислите ми не са кой знае колко новаторски....Да, но нима това всъщност не е първопричината на всичките ни беди? Този свят наистина е много тъжен и несправедлив. Безкрайно непонятен също така. А всеки таи в себе си някаква изживяна болка, добре скрита мъка или неизпълнена мечта...Зад ежедневната усмивка се крие цяла една вселена със всичките си тайни кътчета и черни дупки засмукващи енергия. И е грижливо скрито и заровено надълбоко. Ей така, за себе си. От страх. Страх, че твоята болка ще бъде използвана срещу теб и ще те нарани отново. Колко хора живеят в зле съшит мираж. Писна ми от маски около мен. Маски под които се крие само и единствено мъка. А най-мразя да свалям маски. Това са моментите в които изпитвам най-голямата мъка. Когато някой ти се довери и пред теб се открие цялата черна картина на живота му. Остра болка те пронизва. И се питаш защо се получава така. Защо има толкова много пропилени животи. Толкова напразни мечти. И толкова мъка. Объркан съм. Вече наистина не знам какво се случва. Накъде да поема и как да постъпя.Какво поведение да избера...коя маска да си купя от панаира на безплатните илюзии. И имам ли нужда от маска? За момента се справям и без нея, но съм песимист. Не искам да изгубя радостта от живота. Искам да обичам и да мога да обичам. Опитвам се да заобикалям целия фалш, които усещам около мен. Храним се с фалшиви продукти,пазаруваме от фалшиви магазини, живеем чужди животи извадени от телевизията или списанието за „звезди”....държим се фалшиво, обичаме фалшиво, живеем фалшиво. Как да избегна всичко това, което ми разкапва душата, пък същевременно да не живея в самота? В ранните си юношески години вървях напред с рогата мислейки, че ще променя света. 

„ Но ето –преминах

през дим,през масло 

и машини,преминах през

гнет и тегло –

вред, където се борят за хлеб.”

Сега живея с нагласата той да не ме промени мен. Това е може би най-големия ми страх. Вероятно ще се случи.Не мога да повярвам, че един ден ще се примирявам с болките и неправдите с философското „Такъв е живота”. И ще се нося по течението.

Има ли място, където мъката не ходи ? Защо са устроени така нещата....защо сме толкова вулгарни и лицемерни. Защо мислим толкова егоистично. Защо наранявам и осъзнавайки, че го правя не изпитвам нищо? Не искам да е така.....Объркан съм.