Любовта. Тя ми липсва... Трябва човек да е изгубил способността си да чувства, за да бъде самодостатъчен. Ние не можем да оцелеем духовно без някого, когото да обичаме. Има ли смисъл останалото?…Моят живот е толкова кратък в сравнение с Вечността.И почти нищо не ще остане след мен. Малцина ще си спомнят живота ми...малка част от него.Голямата част ще е останала скрита.Завинаги. Сякаш естествено е, когато ми е топло да престана да търся Топлината, от човека до себе си.А в студените дни на отсъствие, да настройвам съществото си да долови и запази всеки топъл полъх, от хората. Разбрах, че съмненията, обвиненията и егоизмът са влакове с еднопосочен билет, отнасящи всекидневно по нещо от Любовта...(къде ли).Дори и не разбрах откога си стоя сам на гарата – с остатъците от Навика – приел всичко хубаво за даденост. Често – в компанията на Болката и Самотата – Бог ни дарява сетива, с които да познаем значимото около себе си. И след това ни ги оставя за известно време – като малка компенсация за стреса и липсата. Точно така открих колко много в мен е останало несподелено и колко малко съм разбирал световете на Другите.Едва тогава станах способен да отсявам дребното, което ми пречеше. Тогава малките обикновени моменти започнаха да ми нашепват скрития си смисъл – в празната от илюзии стая. А спрялото време ме хващаше за ръка, за да ме отведе в Музея на наивните ми грешки. После вежливо ме оставяше сам – за да разгледам внимателно всички вкаменелости – парченца непочувствано щастие. Сърцето ми се свиваше при всеки пропуснат жест, при всяка неоценена нейна нежност. Усетих, че обичам... в минало време. Но Тя вече беше при друг...По-щастлива.- - - - -Разбрах, че значение имат само моментите, в които сме живяли не за себе си.Иначе сме сами...Нека се научим да “виждаме”, преди да си отиде. Любовта.