Морето между есента и зимата.

То не се закача и не си играе.

То не те гали. В него няма флирт, аромат на плажно масло и отблясъци. Липсва безгрижната лятна повърхност(ност). В него има само тайнственост и спотаена магия и бурни страсти.

То те предизваква да го докоснеш, да погалиш с ръка разпенената му коса, да забиеш върхове на обувките в студения пясък и да докоснеш гръбнака на лунната пътека..

То те кара  да се събуеш и да почувстваш ефирния хлад върху кожата си.

То носи аромат на милувка, ако затвориш очи... После едно присвиване в гърдите те кара пак да се обърнеш, когато си тръгнеш от него.  Един  изтръгнат вик и молба за неотиване. Винаги се обръщаш, няколко пъти. Гледаш го.

To също те гледа втренчено, люшка се в тъмното, ветровито или бурно, спокойно, дълбоко и някак нямо.. Стъпките ти са бавни и отдалечаващи, лишени от желание да увеличат разстоянието между Него и Теб.  Морето и Той. Те са на края на света...

Искам да хукна назад по пясъка,  през дюните, през мидите, до него..

И дните.

Тони Тодорова

Ellan