Душевната меланхолия понякога надделява над всичко останало. След дълъг ден, отмалял, изтощен, изморен от чужди проблеми, той има малко време за една въздишка. Има време за своята болна душа, осиротяла от препятствия и раздори. В оня час на гаснещия ден, когато има време да усети душата си, затънала в един дисхармоничен свят, той я спасява… с една въздишка. В оня час на гаснещия ден, когато останал сам, усеща болката от потъпканата нежност, той я спасява…с една въздишка. В оня час на гаснещия ден, когато не му остава нищо друго освен да крещи, той просто въздъхва.
      Любима фраза: “Светът е такъв!” А въздишката спасява от тягост в собствения свят. Не в чуждия – в собствения. И няма значение колко боли, и няма значение колко кърви душата… Ще мине.
      Любовната лирика… За нея какво да кажем… Човек е бил, влюбвал се е… Като всеки друг. Срещал е любов, губил е любов, чувствал е любов. Но самите стихотворения, в тях има магия. Не просто любов, а магия. Невидима паяжина, която с всеки ред нежно се увива около душата на читателя. Самият изказ, ароматът на усещанията във всеки стих прави всяко негово стихотворение неповторимо красиво.
      Поезията му – гениална. Животът му – много често в ролята на изгнаник На моменти неразбран правилно, но винаги той. Винаги Яворов!