Какво бих променила в себе си и защо
/есе/

„В ръцете ми остана шепа пасък,
Малко глина и морска вода,
С тях ще градя моя царски замък.
Макар и крехък, той е моят свят.
А аз съм само дете..."

Когато човек преживее голямо нещастие, има чувството, че, когато всичко отмине, това, което му остава, наистина е само шепа пясък. Сякаш гибелен прилив се е отдръпнал и в краката ти се въргалят остатъците на предишния ти живот, потънали в калта на горчивите спомени.
Спомням си, че с мъка изпълзях от калта. Приливът на сълзите се беше обърнал в отлив, но тинята тежеше на гърдите ми и, засъхвайки, ме задържаше на едно място. Там някъде в хладината на депресията
(на нищото...)
си спомних за слънцето и за чистото небе.
(това дълбоко, разплакващо синьо!)
Сетих се, че някога дишах и някога чувствах! Можех ли да изоставя толкова красота, толкова живот?! Аз имах нужда от него, а той от мен- дори по-голяма.
Не беше лесно да се измъкна. Но веднъж вдишала отново летния морски бриз, разбрах, че съм свободна. Само че нещо се беше объркало. Като че ли не бях там, където трябваше да бъда. Оглеждайки се, осъзнах, че приливът ме е изхвърлил на друго място, на остров далеч от хората и радостта. А щом се погледнах в кристалната вода, видях какво точно не беше наред - бях мръсна. Тинята беше впила слузести пръсти в дрехите ми, косата ми беше заплетена, лицето ми беше изкаляно. Не можех да се появя така пред света, не бях готова. Трябваше да го заслужа.
И аз зачаках. Зачаках и се замолих за дъжд. За дъжд, който да отмива. Да отмива цялата кал, цялата мръсотия, цялата тъмнина и следите от сълзи. Дъжд, който да прониква в душата и да носи светлина.
Молитвите ми бяха чути.
Първият дъжд дойде и отми вината, съжалението, угризенията. Вторият донесе облекчение и първия спокоен сън. Третият отми тъмните цветове от дрехите ми и насити с цвят смеха ми. Четвъртият показа на слънцето чистото ми лице и светлия ми поглед. Петият ме поръси с най-ценното - силата да продължа сама.
Защото дъждовният сезон си отиваше. И когато пристигнеше сухото и студено време, щеше да ми се наложи да съхраня топлината и тишината в себе си. А имах още толкова работа!
Да изчегъркам с нож грубостта изпод ноктите си. Да изтъркам засъхналата по лицето ми агресивност, да засияя по-нежна, по-мека. Да изпера съзнанието си от ненужната напрегнатост, да изгладя ядните бръчки от челото си. Да се науча да махам дланта от очите си всеки път, щом погледна към небето - да стопля ума си с южния вятър. Да си припомня човешкия език и да изхвърля онези грапави звуци, драскащи слуха, които си мислех, че са реч.
Да се науча
(да си позволя)
да обичам.
(най-вече себе си.)
А дъждовни сезони винаги ще има. Просто не мога да разчитам винаги на тях. След пороя реките сами си проправят път до морето.
А моята река тепърва започва.
Почакай ме, мое Море!
Аз сама ще дойда
при теб.