Уморен съм. Уморен като маслиновите дървета в Гетсиманската градина, станали свидетели на последните 20 столетия мъки на хората. На това най-обрулено от историята и превратностите на хорските прищявки място.
Уморен съм. Уморен като вечните снегове на Хималаите, скрили в недрата си замръзналите капки от сълзите на поколения измъчени човеци. Натежали от мъката на всички тях, живели преди историята и идващи през нас към бъдещето.
Уморен съм. Уморен като безкрайните кратери на Луната, които са вдъхновявали поетите преди зората на човечеството и са карали хора и животни да си задават въпроси, на които нямат отговори. Като милионите зрънца прах по повърхността й, приютили умиращите вопли на скалите и метеоритите, дали си среща на това мъничко парче твърда материя в необятния космос.
Уморен съм. Уморен като всички стари хора, които са разбрали истината за живота. Или поне са разбрали своята си истина. И са съжалили, че не са я разбрали като млади, че не са се родили с мъдростта на поколенията и опита на грешките. И това им тежи както не би им тежало бремето и на цялата вселена върху плещите им.
Уморен съм. Уморен като безкрайните думи и звуци, казани и молили за разбиране, за прошка, за любов, за приятелство. Казани, но нечути. Написани, но непрочетени. Прочетени, но неразбрани. И моите думи са такива.
Уморен съм. Уморен съм от лъжите на света, който аз не лъжа. От фалша на ежедневието, което сивее сред цветните надежди на самотниците.
Не зная, дали е време да съм уморен. Не зная дали не е рано. Или вече е твърде късно. Никога няма да разбера, защото това е част от онази горчива чаша, с която сме кръстени, но не са ни научили да я прибираме понякога. Ако разберем това, то няма да ни е нужно да го знаем като отговор. Порочен кръг.
Ако има нещо, което ни прави хора, сигурно то е нещото, което ме държи. Не зная дали се казва „надежда”. Или може би „любопитство”. Или може би „вяра”. Или просто „утре”. Сигурно всеки има свое име за него. Нещо, което преминава с нас, покрай нас, пред нас и след нас. Което ни съпровожда, учи, дърпа и побутва. Което не виждаме, не помирисваме, не вкусваме и не усещаме. То е в нас, но ние дали сме в него. Дали го има или го няма. От случайното (?) подреждане на атомите на живота ни, до закономерното им връщане към хаоса – сляпата (?) игра на природата (?) ни прави това, което сме.
Време е. Време е да кажем, че е време. Нашият път е във времето и може би е самото време. И както атомите ни се събират и разделят, но никога не остават в покой, така и ние трябва да не забравяме да се движим и да ги следваме. Къде? Сигурно те знаят. Щом те – толкова малки – го знаят, сигурно е така.
А после?... Кой знае… сигурно Времето…
12.05.2009.