Рядко ми се случва, но се случва да мисля какъв ще е светът, ако всички около всеки имаха съзнание, дълбоко и широко и едновременно с това нито се давеха, нито се губеха в пустинята на общоприетото, християнско тесногръдие.
Толкова много догми, толкова много условности, толкова много интриги - дъжд от черни и бели преструвки, потоп от заблуди.
И ти стоиш увлечен от въртопа на мътната действителност и се питаш кое е истина и кое лъжа, просмукан от гравитацията на заобиколилите те погледи, поглеждаш небето, виждаш слънцето и ослепяваш, а в мъртвия ти поглед сълзите отразяват нечии други очи.
Да, продължавам да мисля за този свят, прекрасен свят, в който хората отдавна са престанали да сочат пръсти към небето, когато в Тайната вечеря прозрат, че обществото, за да се развива в днешно време се нуждае най-малко от тайни.
Колко жалко, че ми е толкова смешно, колко жалко. Нима не е смешно да тръгнеш по улицата и по спирките, зад витрините, в кафетата и ресторантите, пред административните сгради, дори пред Народното събрание просто да вървиш и да слушаш как хората спорят за начина, по който могат да се усъвършенстват, моделират, еволюират вместо да чуваш коментари от ниско квалифицирани субекти за управлението, спорта или праха за пране.
Смешно нали?
Представяш ли си как тези ограничени, бедни хорица с изгорели от злоба лица, с премрежени, лукави погледи, с подигравателни, ехидни усмивки и с видимо забележима духовна нечистоплътност изведнъж се изправят, оглеждат се за контейнер и поради неговата липса си прибират отпадъка в джобовете.. Как да не се изхилиш, пък той въпросът за липсата на кошчета за боклук си е отделен...пък някой се сетил да сложи такива...смях.
Направо, накриво - фактите говорят за себе си, все едно ми е дали ангелите летят, все едно ми е, щом народа пълзи, но все едно ли трябва да ми е когато гледам как платната на художниците събират и обират само празни и мазни погледи, трябва ли да не усещам картините как плачат самотни, неразбрани и отчуждени,а пък уж творение човешко: дори чашите и чиниите са подложени на по-голямо, дори неописуемо внимание и пазене.Пък те картините какво са? Някакви контури,цветове,форми-прегазени мечти,на практика точно това са картините,а за създателите им е по добре да замълча,то е ясно за тях какво остава-нищо хубаво,само мечти.
Към бездушните човешки рожби нямаме отношение,а пък какво остава за децата ни.Колкото по-малко предмети има около теб,толкова повече всъщност забогатяваш-ама иди им го обясни на хорицата,така че като се обърнеш да чуеш мълчание,а не смях.
"Човек е оцелял,защото се е смял"- да, наистина е смешно как е оцелял.Той смехът заема огромно пространство от човешкото време,аз например се смея на всяка втора дума,било тя казана от мен или от някой друг,аз си се смея,на корем,преяждам от смях,понякога дори повръщам.Дори сега в този трагичен момент на мен ми е много смешно, мисля си за Дон Кихот и някогашната рицарска самонадеяност-ето прецедент в историята на културата пък аз съм тръгнала да ръчкам с безопасна игла ръждясала ограда-стига вече простотии.
Единственото,което мога да направя е да хвърля иглата през някоя дупка на оградата,пък дано се закачи там-да пречи(макар да знам,че и тя ще корозира с времето)
Омръзна ми да пиша,ха странно, тя, иглата вече започна да ръждясва.
Дано да успеем да живеем покрай културата...