Попадаме в задънена дилема или в някой заплетен душевен лабиринт. Чувстваме се изгубени. Времето като че ли поема обратен ход. „Без изход” – привидно понятие ли е? „Без изход” – не означава ли край!? Непоправимите оптимисти казват: „Без изход е състояние между две хрумвания. Винаги има изход.” И започваме да търсим. Трудностите предизвикват. Неочакваните обрати могат да сринат до основи граденото с години. Енергията ни придобива космични размери. Освобождаването от негативната нагласа и от склонността да съдим другите, уравновесява настъпилата дисхармония. Няма граници в мислите ни. Единствените ограничения си налагаме ние. Не ни е нужна сложна философия. Трябва да вярваме в благоприятния изход, да не се отказваме да търсим решение, да знаем на кого да разчитаме. (Предимно на себе си.) Да подхранваме стремежа си към нови знания и умения. Да сме отворени за новото, което смело чука на вратата ни. Да можем да махнем пренебрежително с ръка на логиката. Някъде бях чела: „Когато нещата отидат по дяволите, ти не отивай с тях...” Наслука! Изходът е в съзнанието ни. Може би  аз го откривам в поредния стих:

          Разкъсвам ризата ти, небе. И плача.

          Стривам в хромела солените бисери.

          Прокуждам сянката си. Светя.

          Пречистена от слънчевия огън.

          По-чувствена от всякога. Спасена съм.

          И непокорно се отприщвам…

          Стъкмявам нова клада…  

                                                                       © Павлина Петрова