Влюбваш се. Решаваш, че този човек за теб е всичко - „целият свят” (както е прието да се казва). Мислиш, че е единствен. Готова си да направиш невъзможното. Само и само да му угодиш. Не обръщаш внимание на запивките му с приятели. Дребнавите недоразумения преглъщаш. Забравил да те поздрави за празник... „Нищо!” - казваш си, не се знае точно колко пъти... Но в един момент ти загорчава. И започва дилемата ти. Въпросите се блъскат полудели. Търсиш смисъла. (А той се изплъзва елегантно.) Разпъваш тишината. Илюзиите ти се разбиват в стената, наречена Самота. И в един миг осъзнаваш: „Няма смисъл твоят живот да принадлежи на някого! Няма смисъл да се жертваш и измъчваш заради постъпките му, с които доказва колко е самовлюбен и ти си по-скоро оръдие за неговото удоволствие.” И тогава решаваш: „Моят живот си е само мой!” А Вселената разтваря нови галактики за теб с пълна сила и неподозирана благодат. Вече е сигурно, че си готова да познаеш човека, с който да се радвате заедно на великото тайнство на любовта. (Защото сама управляваш живота си!) Усещаш свободата, че можеш да вземаш самостоятелни решения. Наясно си с ласкавото гъделичкане, че някой просто мисли за теб. Можеш да изпитваш удоволствието от дребните почувствани неща, защото познаваш човека, който те е видял такава, каквато искаш да бъдеш. Напук на раздвоението се сливаш в краткото „Обичам те!” и този, който е редом с теб, трепти в същата траектория. Можеш да възкликнеш: „Нищо не е толкова хубаво без теб!” И продължаваш да свързваш състоянието си с чудо, подобно на религиозните чудеса. А е известно, че за да ти се случи чудо, има едно-единствено условие - да вярваш, че е възможно... И когато се изправиш пред него, да си готова да преобразиш живота си! Иначе по какво ще проличи, че си разпознала чудото и си част от нещо истинско! 
  
                                                                      © Павлина Петрова