Знаеш ли кое е най-стра6ното нещо? Не знаеш? АЗ ще ти

кажа-омразата!!!Да... определено е тя.А знаеш ли кое е дори по-страшно? Пак

не знаеш?Разбирам-ти си о6те малко човече и не си разбрал почти нищо за

живота.Но и това ще ти кажа-по-страшно, от това да мразиш, е само омразата

към себе си,омразата към собствените ти чувства,мисли,постъпки-към

собственото ти "АЗ".
Да,така е наистина-повярвай ми,приятелю въображаем.Искаш да ти кажа от

къде го знам?От опит, естествено. Да-аз мразя себе си. Мразя и това, че се

мразя.А "защото" е просто-сама съм си виновна.
Да-мислиш си че правиш всичко правилно;мислиш си че няма да сгрешиш;сигурен

си,че при следващата крачка няма да се спънеш и да паднеш,но...ето че се

оказваш в "спешно отделение".И това е прекалено малко и леко за теб,за да

разбереш,че трябва да смениш посоката.След това спъване ти продължаваш

все по избрания вече път със съ6тата сигурност в действията си.И отново

вярваш,че дори отново да се спънеш,пак ще се изправиш и ще продължиш.И

ето,че следващата крачка вече е направена.Сега вече се оказваш в

интензивното отделение.Близките ти те откриват по дългия път и те

изправят.Казват ти, че си объркал посоката, но...” НЕ"-ти си инат.Обещаваш им

само,че ще си по-внимателен и отново тръгваш.Оглеждаш се внимателно да

няма отново някои камък-и за сега успяваш.Но гледаш само напред без

да забелязваш тръните около теб.И... изведнъж се убождаш в един отровен

шип.Най-добрият ти приятел, случайно, минава покрай теб-в противоположна

посока-и ти подава ръка.
Казваш му,че си зле-и той изсмуква отровата.Той също ти казва,че си

сбъркал пътя-но...ти си знаеш своето "обещавам" и продължаваш.Ядосан от

всичките си несполуки,ти бързаш да стигнеш навреме за сре6тата с живота,без

да знаеш,че вече си там.
Стигаш до шосето. Оглеждаш се внимателно. Виждаш камион на голямо

разстояние от теб.И понеже бързаш-решаваш да притичаш пред него.Правиш

първата си стъпка...и...камионът те удря с пълна сила.Вече си в

безсъзнание.Започваш да разбираш, че всъ6тност си вървял назад,че си

сбъркал пътя.Единственото, копето искаш, е да се събудиш. Правиш усилия

и...успяваш.Изтупваш се от прахта и тръгваш по обратния път.Вървиш и

размишляваш.И понеже си много замислен не забелязваш хората около

теб,жестовете и думите им-и несъзнателно ги спъваш.Причиняваш им болка.Но

вървиш все напред.
И ето че след две крачки виждаш познатите си.Обаче...те
подминават.Загубили са доверието в тебе.Ядосваш се много. Блъскаш

човека до теб.Той пада и.... умира.И ето че ти се оказваш в затвора.В

затвора на мислите,чувствата и действията си.Намираш се зад ре6етките на

гре6ките си.Осъзнаваш всичко. Премисляш го пак. Но вече е твърде късно за

да се променяш.Причинил си прекалено голяма болка на другите и на себе си.
Не можеш да ги виниш.
Не можеш и да правиш планове за бъдещето.
Не можеш дори да се извиниш-няма да ти повярват, че си искрен.
Но ти остава едно. След като една част от живота ти е минала в път,а

останалата ще си в затвора-можеш да опиташ да се промениш поне там.
Опитваш, опитваш и опитваш, но... омразата ти към ре6етките нараства и

постепенно прераства-в омраза към собственото ти съ6тество.А това ти

пречи и ти не можеш да се промениш.После... умираш.
Грушо го казвам-но... така е.
За това,мили въображаеми приятелю,още си малък и можеш.Можеш да не

грешиш.Може а бъркаш от време на време, но недей да грешиш.Недей да

съжаляваш.Недей да оглушаваш за думите на приятелите.
Бъди добър и послушен, за да не намразиш себе си.После-връщане

няма.Послушай ме-аз знам. Аз сгреших твърде много. чао