Те изместиха определенията много от същинските им значения. И ме накараха да се оправдавам незнаеща и невиждаща истинските им лица. Хората. Съдещите. Грешниците. Най-забавното /или жалкото/ е да видиш как лицемери искат обяснения и обвиняват в нечестност. Бих се лишила от театъра им. Преходност. Evanescence. Поне с теб се разбираме все така… и говорим на един и същ език, непонятен за околните. Харесваш ми. Спасяваш ме и се потапям в замайващата тъга, и болка на депресията. Мълчаливата меланхолия. Плачеща за миналите, неизживяни моменти, молеща за неискани прошки, вкопчваща се в болното “сега”... боледуваща от съжаление към всички тях-неуките. Съдба. Ще си умра явно неразбрана и осъдена от всички. Какво разбират те, по дяволите от моите състояния! Кой им даде правото да го направят! Да се намесят ..?

Дали ме заболя? Не знам. Усетих празнината малко по-голяма само. Мъничко по-голяма. То я имаше преди това. Но не от Тях. Имаше я от болки, убиващи без жал едно петнадесет годишно дете. Клюки. За това говоря. За странните животни, които разкъсват с любопитство това, което виждат за пръв път, незнаейки все още дали е вкусно. Регенерацията ми отнема много време по принцип. Накрая сигурно ще остана наполовина цяла. Ако ми изядат таланта, тогава какво ще стане с тях??? С всички тях? Изгубване. Evanescence. Някой ден ще се откажа и от теб. Не съм все още толкова силна да потисна своята зависимост към абстиненциите. Тогава, когато се гърча. Когато съм в несвяст, в ужасни кризи. Пак заради Тях. Тогава, когато ставам на петнадесет отново. И мълча, както тогава. Ненужна за сто и първи път. И това ще преодолея някой ден.

Чувства. И вас ще изчерпя сигурно някой ден. Денят, в който се свърша напълно изядена. Мимолетност. Evanescence. Моята наука учеща ме с живи примери. Свят, непознат за останалите. Моят свят. Единствен…където се унасям от болки всеки път. Когато усещам сърцето си на хиляда части, раздадени и опустошени. Тогава в дрога се превръща всяко чувство, всяка мисъл и изпадам пак в бледа смърт. Без въпроси.Разхвърляни моменти от миналото. Сенки… сенки искащи повече и повече. Силуети, дърпащи ме в тъмното, убеждавайки ме да се махна...или да давам още и още от себе си..Призраци от минали животи. От тогава, когато бях на петнадесет. Колко животи ми изпиха оттогава…!!! ”Хората” се меняха визуално, а призраците, хапещи, когато могат се запазиха. Сама съм, мина заблудата, че си с мен. Изчезване. Evanescence. Къде си, любов? Защо не ме защити? Аз не обвинявам. Аз мълча. Очите ми съдържат хиляди неизказани въпроси, затова са потъмнели. Но не и празни. Все още не. Докато те обичам ще успявам. Съхрани остатъка от мен…!!! Махни ги, всички онези, които пречат. Защото ако аз ги залича, то те ще си останат вечно заличени. Спаси ги, Tе са твоят пример. Иначе аз ще си отида пак толкова тихо, както си живях до теб.

ТЯ каза: "Смъртта ми е приятел, въпреки, че е жена". Стари истини, скрити надълбоко измежду хилядите такива, които аз сама намерих. Чудесно. Идеалните са такива само в изкривения ми свят. И защо пак трябваше да си мълча? Не съм гузна. За нищо. Аз съм мъртва като НЕЯ - тази, която дружи със смъртта. Дали ти напомням за ДАЛЕЧНАТА? Знам ли и аз вече... то нали неповторими нямало... Наистина не съм гузна. И виновна не съм. Само прозрачен дух, върнал се, за да намери своето-щастието измежду хилядите лъжливи копелета, откраднали го преди 100 години. И отмъщение не търся. Аз по това се различавам от тях-смъртните. Но пък съм по-самотна, за сметка на това.