Лято в облак съм си скрила.
                               Нека късният възторг
                               да ми дава нов кураж и сила...
                               Над върха е само Бог!

   Mечтите стигат до върха. Едва когато човек е на върха, вижда другата им страна, а който успее да проумее... може и да достигне Бог... Замислих се – колко хора въобще могат да сбъднат някоя своя мечта... че има и по-нагоре... И колко е трудно!... Затова отговорът на въпроса „Докъде стигат мечтите?” всъщност не се знае... При различните хора и обстоятелства се измерва с време, разстояние или друга величина – сила, контраст с нещо... близост с някого... разумна мисъл...
   А разсъдък и разум са различни неща. Разсъдъкът създава представи, разумът дава идеи. Така че каквото и да си представя разсъдъкът, хубаво е разумът да не дава неразумни идеи от рода на: „Пълен напред към невъзможното”. Но все пак добре е да има попътен вятър. Наслука! И в разбирателство с разума!
  Понякога се питам: Мечтите винаги ли са неразумни? И като се сбъднат мечтите... мечти ли са?... Тогава ни показват своята тъмна страна. И страхът се изправя смело срещу нас! Дали ще устоим? Когато всичко вече не е същото... А може би сбъднатите мечти са бъдещи сбъднати сълзи... Но възкликвам:
                               Мое щастие – топка,
                               след която все тичам...
                               Спря до мен и аз отново
                               те хвърлих към висините...

                                                                  © Павлина Петрова

   Нека „лято” да бъде една късна мечта – книгата „Моите сезони”. Скрила съм я в облак сред цялото напрежение, през което трябва да преминавам. И се радвам по детски, че съм могла да осъществя всичко докрай. Това ми дава „кураж и сила” да мечтая отново... Да благодаря на Бог,  че ме среща по пътя с прекрасни хора... Една мечта – една книга – вече факт – нека това е върхът. Едва тогава поглеждам от другата страна и виждам някои неща, които иначе са ми убягвали... И тъмната страна, разбира се... Това разсъждение мога да приложа и за други конкретни неща в живота си. Като появата на децата. Рожба – сбъдната мечта – пореден връх – едва тогава осъзнавам, че не всичко е само радост. „Децата са най-добрите учители” – пуснала е крилатата си фраза майка Тереза. Не съм разбирала думите ú преди време. Да, може би наистина сбъднатите мечти да са бъдещи сълзи... Като продължавам с други конкретни неща, които съм реализирала, достигам и до извода, че не винаги човек успява да задържи щастието при себе си – защото не е осъзнал, защото се е забързал, кой знае накъде, и толкова други моменти пропуснал... И става тишина, която чака... за да повярва...

     Не искам да съм в крак с времето, а с криле!

     И напред към мечтите!                                                      

   Едва когато стигнеш върха виждаш и от другата му страна – и тъмните му нюанси. Често слускането от върха е дори по-опасно, защото „на слизане” се срещаш с всички грешки, които си допуснал при изкачването... А пък ако не успееш да разпериш криле, то приземяването може да е много болезнено и дори фатално...

                                                        © Павлина Петрова