Обичаш, а не те обичат. Вече, или изначално. Разликата е малка. Но по-често вече. Какво да направиш? Къде да се денеш? Сам си. Имаш приятели и роднини, да. Но това "сам" е от онова любовното, което те има, а после те запраща на дъното на най-дълбоката пропаст и после не знаеш какво става. Можеш ли да обичаш сам, еднопосочно? Има ли смисъл? Не потъват ли чувствата ти в черна дупка? Колко дълго ще караш така? Даваш, даваш, даваш – но какво и на кого...? На инат ли го правиш?

Не, това не е любовта. Любовта е щастие. Любовта е имане. Любовта е споделяне. Любовта е даване и получаване. Любовта е любов и не може да се сравни с нищо. Така че разбитото сърце не е любов, а само ехо от такава. Унилото лице не е любов, а само отражение. Сълзите от душата ти не са от любов, а само пръски от там, където любовта е минала. Думите изписани не са любов, а само силуети от сянката й. Любовта не се нуждае от думи, звуци или цветове. Тя е всичко, тя има всичко, тя може всичко, тя дава всичко. Това, което правят толкова хора тук е да плачат за любовта. Защото ги е изоставила, а те знаят колко е било хубаво. Дали ще намерят нова любов или старата ще им се усмихне - те не живеят и не дишат до тогава. Това не е любов. Това е междучасие, което никой не иска, но е в програмата. Това е обедна почивка, която никой не иска да ползва. И обядът е безвкусен и никой не го иска - както в детската градина.
И най-страшното - никой никога не очаква междучасието. Никой никога не е готов за почивка. Никой никога и не очаква, че ще му се случи. Ето това е драмата.

Любовта е споделяне. Няма еднопосочна любов. Нима Слънцето не обича Земята, която също толкова го желае? Само времето е само и се движи (казват) все напред. Но то не е любов. То е само хроникьор без чувства. Само огледало на реалността.
Не вярвам вече в любовта сама за себе си. Не вярвам, че е честно и че е реално. Само в едната посока - това е време. И до време. Но хората не са време. Хората са живи тук и сега. И всеки, който се опитва да ни направи на "време", не знае къде е и кой е.
Някой се страхува от такава любов и затова бяга. Не може да я осмисли и осъзнае. Не може да издържи и да отвърне. И както Слънцето не се интересува от дребните камъчета из космоса, така и истинската любов не трябва да им обръща внимание. Да, има такива, които изглеждат точно като за нея, но това е илюзия. Голямата любов и голямата способност да имаш и даваш любов, трябва да срещнат също толкова голяма. Само тогава имат смисъл и двете. А малките - те са щастливи по своему и е извън възможностите им да осъзнаят какво се случва.

Твърде много думи идват твърде късно. Твърде много истини разбираш твърде късно. Твърде много мъдрост получаваш твърде късно. За какво ти е? Какво да я правиш - да я носиш в гроба си ли? И без друго с единия крак си вътре. Без любов се чувстваш точно така. На колкото и години да си. Колкото и време да е минало с или без любов. 
И всичките любови са различни и еднакви. Всички истории са индивидуални и общи. Всички сълзи са лични и на всички. 

Нашият шанс е да научим децата (си). Да им дадем шанса да имат любов без междучасия. Да им дадем шанса да се радват на живота, без да усещат единия крак в пръстта. Да им покажем пътя без тръни, за да им спестим сълзите поне от това. Това би помогнало ни всички, на цялото човечество. Нали всички сме братя и сестри, в крайна сметка?

Ако ти (вече) си разбрал кой кой е, не се спирай. Слънцето може и да погледне камъка, но няма да спре да търси своята Земя. Върви напред. Търси. Намери това, което ще накара времето ти да спре. Намери това, което ще те направи господар на времето, а не то да те управлява. Намери любовта.

28.01.2009.