StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,919
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,003
   Коментари: 318,223
   Точки: 2,660,726
   Съобщения: 154,889
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,814

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Безбронена предколедна изповед

Обичам приказките. Май няма да порасна /скоро/… 
Защото съм от тези хора, които обичат само срещите. Но ние първо се разделяме с куклите, когато падне им крачето. И всеки мечо ни разплаква, щом разлепи му се очето. Не много късничко разбираме, че онзи дух от бутилката пари. И златни рибки ни раздават нашите несбъднати 3х3х3 желания. А детската наивност на Червената шапчица и доверчивостта на Снежанка се убождат на вретеното и се превръщат в Неспящи красавици, срещнали зверове. Но не спирам и няма да спра да намирам доброто в тези зверове, вълци, мащехи и баби Яги. Искам още да бъда Пипи Дългото чорапче с луничките и да срещам Малкия принц, за когото всичко истински красиво е невидимо за очите. И ще продължа да чета приказки, няма да престана да им вярвам. Само че неочаквано или може би не, никак неслучайно ме срещна онази Вечната книга – Библията. И ме покори с мъдростта и непреходността си, защото колкото повече я чета, толкова повече разбирам, че нищичко не знам. А бях се – не малко – самозабравила , че съм познала света достатъчно много, че да не мога да бъда щастлива от това… Вече се старая да се смирявам и да не допускам нищо, което не е отредено за мен да се доближи достатъчно близо. Защото доближи ли се, ще поискам да го задържа, а човекът не може да се задържи с нищо… Затова за хората, с които взаимно се загубихме, изгорих мостовете, а огънят е ярък и силна светлина огрява Пътя пред мен. И сега не ме е страх, че няма нещо, което да не мога да очаквам. Очаквам Любовта, защото трябва да си готов да обичаш и да те обичат. Готова съм да приема Любовта, изпълваща ме цялата, тази, която е безкористна, добра, щедра, неегоистична, крилата, щастлива, свободна, нелогична… И тя неминуемо и изначално е свързана с чудото на Божествената любов, която можеш да приемеш с преливащо сърце. Сега съм готова да раздавам точно това, от което имам най-много нужда. Аз се погледнах отстрани и беше трудно, но взех решението да се променя. Да, да се опитомя, укротя, смиря, не примиря, защото вече намирам разликата между това да държиш една ръка и да заробиш една душа, когато обичаш, не значи да се осланяш на някого… И ми коства много… Разбрах болезнено, че от обич не само се прощава и целува, от обич също се наказва, от обич се мълчи... Уча се да се вслушвам в сърцето си и да го отворя. Така никого и никога умишлено не наранявам и все по- трудно могат да ме наранят. Опитвам да не робувам на чужди предубеждения и ограничени предразсъдъци, защото така сама издигам крепостта, в която да затварям сърцето си, и очаквам, надявам се да ме харесват и обичат, да обичам и да обожавам. Но когато някой тръгне към мен, доближавайки се, той не вижда мен, а само пазача на крепостта. Безкрайно съм благодарна на Бог, че сега моят усет за красота ме прави пребогата, щом мога да я намеря в най-малките неща и жестове. И се моля не за чудеса, а за силата на всеки ден, за богато въображение , за да мога в нужния момент, на нужното място, мълчейки или говорейки, да подаря някому нужната топлина. Моля се да получавам не това, което искам, а това което действително ми е необходимо и да го приемам, да ми е достатъчно… Разбрах, че не аз решавам , когато не мога да извадя някого от сърцето си,… най-вероятно мястото му е там. Неговата дъга е преляла в моята. Може би един ден ще ми даде крила, а може и да се окаже камък на шията. Но при всички случаи ме учи на нещо. И когато аз съм любов, онази истинската, която вярва във Вечността... Онази, която заспива вечер с мисълта за него и го сънува, а сутрин бърза да го срещне... Онази, вълнуващата, онази бездумната... Когато съм тишина – онази, търсената, чаканата, жадуваната... Онази, която подаряваш на мислите и душата си... Когато съм жена – земя, онази не притежаваната… Винаги съм Дете – онова усмихнатото, което смята, че целият свят е негов... И още очертава дланта си с молив в знак на обич и привързаност... Онова дете, учуденото, което открива магията на ежедневието, а вечер заспива в своята приказка... 

Понякога... съм нещо друго и пак съм Аз... защото Някой ме прегърна с крилата си. 

Днес съм... не пораснала, но благословена.
 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Есета
публикувана на: 2013-12-09
прочитания: 280
точки: 15 (виж далите точки)
коментари: 3 (виж коментарите)
препоръчано от: 7 (виж препоръчалите)

Вход