Слънцето изгори земята с прощална целувка. Напука я. Изгори я. Всичко това му отне секунда (или част от нея). Емпатичните облаци, излезли от дългата летаргия, в която бяха изпаднали, се нахвърлиха заплашително върху злодея. Гръмотевица. Сълза. Порой. Покаялото се слънце се скри зад тях и се опита да заплаче. Не можеше. Погали ги. Така провокира още сълзи. Този път – тихи, продължителни. Сълзи на разкаяние.
 Жена, облечена с ленен панталон усети влагата по бедрата и под петите си. Високите й дървени сандали заживяха свой живот и се пуснаха сами по стълбите на близкия подлез, който отскоро се беше превърнал във вход към метрото. Тя политна напред, а след това рязко се изви назад. На третото стъпало сандалите осъзнаха своята обвързаност и се заковаха на място. Жената пое дълбоко въздух и само бюстът издаде вълнението й. Спря се само за секунда (или част от нея) и слезе по останалите стъпала с финес.
  Единственият мъж на перона попи влагата й с очи.