StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,342
   Потребители: 12,359
   Автори: 4,000
   Коментари: 319,060
   Точки: 2,663,347
   Съобщения: 148,986
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,781

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Пещерата

 

                                                                                              На „П.”

            - Тук е страхотно – Полина разпери ръце и пое въздух с пълни гърди.

            Мирослав се загледа за миг в апетитната цепка между тях, но отмести поглед още преди Поли да го е забелязала. Знаеше как ще го изгледа с укор и ще му дудне поне половин час за първичните мъжки инстинкти.

            - Значи ти харесва какъв подарък ти направих за рождения ден?

            - Перфектен подарък! – засмя се тя.

            Пухкавите ѝ розови устни се разтегнаха леко и под тях проблеснаха дребните ѝ зъбки. Отметна глава назад и зарови съсредоточено в задния джоб на спортните си панталони. Измъкна ластик и върза буйната си, червеникава коса на висока опашка. Мирослав захапа бузата си, за да не изпъшка, наблюдавайки нежната извивка на раменете ѝ. Сам не знаеше защо си причинява подобни изживявания.

            Бяха приятели. Просто приятели. Ако едно приятелство е просто нещо. Отдавна се бяха съгласили, че няма да развалят нещата с преходни неща. Като влюбване. Любов. Секс. Или същите в обратен ред. Затова отбягваше да мисли за нея като за жена. Или поне се опитваше.

Този път я покани на едно малко пътуване. Само двамата. Без други хора. Спокойна приятелска екскурзия. Но добрите намерения … Ех, добите намерения!

            Полина се обърна с гръб към Миро и му предостави превъзходен изглед към стегнатите си бедра.

            - А сега къде отиваме? – извъртя се тя отново към него.

            - До една много интересна пещера – отвърна той, спирайки очи върху лицето ѝ.

            Нежната, бледа кожа на бузите ѝ, се бе оцветила в розово от бързото ходене и от пролетното слънце.

            - Пещера? Още колко има до там?

            - Около час нормален ход. Не е нужно да бързаме. Има време.

            - Време? За какво?

                - За да видим нещо много интересно, което се случва в пещерата …

            - Кажи какво, де? За какво е тази тайнственост!?

            - Знам, че си любопитна, но се налага да потърпиш. Ако знаеш какво следва няма да е толкова предизвикателно, а може и да откажеш да дойдеш.

            - Защо? Какво толкова има там? Нещо страшно? Опасно?

            - Не, не … Входът към пещерата е леко екстремен, но едва ли ще е проблем да влезем.

            - Ще успея ли да се справя?

            - Е, ти си пъргава. Не мисля, че ще те затрудни. Само съм чел за там, не съм бил преди. И за мен е неизвестно.

            Тя кимна леко. Беше го оставила да води. Тази екскурзия беше негова идея. Тя не се месеше. Видя го, че се изравнява с нея и до носа ѝ достигна миризмата на лекия му парфюм, примесена с дъха на сгорещената му кожа. Миро повдигна ръка и приглади тъмната си коса назад. Винаги се бе чудила на изумителния контраст между нея и чистия, син цвят на очите му, които я гледаха някак унесено.

            - Какво ти има? – присви леко устни Полина – Все едно не си тук …

            - А, нищо … - отрече той, но продължи да я фиксира по същия начин – Нещо не спах добре.

            - Любовна мъка? Чух, че Весела те е зарязала … Защо?

            - Не знам. Не вървеше. Случват се такива неща.

            - Не си много словоохотлив, Миро! Да не си кръшкал?

            - Много хубаво мнение имаш за мен. Реши веднага, че вината е в мен! За какъв ме мисли, Поли?

            - Какъв? Просто шавлив мъж. Нищо друго.

            - Мислиш, че съм неспособен на вярност? – той се намръщи.

            - Господи, не! Не го вземай толкова навътре.

            - Подразни ме, да знаеш! – той протегна пръсти и отмести няколко малки косъмчета, залепнали на лицето ѝ – Защо винаги се приема, че мъжете изневеряват? В това обикновено е замесена и жена …

            Тя наклони глава. После отново я вдигна и погледна нагоре към него. Всеки път се дразнеше, че е толкова висок.

            - Така е. Изказах се неподготвена – в очите ѝ имаше разкаяние.

            - Не ти се сърдя – усмихна се Мирослав – Приятели?

            - Завинаги – отвърна тя като ехо, в отговор на думите му.

            Преметна ръка през раменете ѝ и тръгнаха един до друг по пътеката нагоре към пещерата. Чувстваше движението на мускулите на гърдите му, притиснати към рамото ѝ. Странен гъдел премина по гръбнака ѝ. Близостта му ѝ изглеждаше толкова приятна и естествена.

            Стигнаха леко задъхани в подножието на входа на пещерата. Слънцето се бе вдигнало високо и топлеше приятно с меките си, пролетни лъчи. Наоколо бяха изникнали гъсти туфи, свежа, зелена трева. Ухаеше на гора и свежест.

            - Погледни нагоре, хайде! – Мирослав се подсмихваше леко и чакаше реакцията на Полина – На какво ти прилича?

            Младата жена отстъпи няколко крачки назад, за да има по-добра видимост и сложи длан пред устата си за миг. После прихна.

            - Боже мили! – очите ѝ искряха.

            - И аз съм изумен от приликата – примигваше невинно мъжът – Не очаквах да изглежда така достоверно.

            - Как се казва тази пещера?

            - „Утробата” – отвърна той и облиза леко устни с върха на езика си – А входът ѝ … хм … прилича на женски полови органи – добави равно, опитвайки се да остане сериозен, независимо от изражението на Полина.

            - Страхотно име. Сууупер! – провлачи тя, опитвайки се да скрие притеснението, което я бе обзело – И ще влезем ли там?!

            Мирослав се засмя. Червенината по страните ѝ се сгъсти, което накара безбройните ѝ бледи лунички да изпъкнат. Изглеждаше толкова сладка, повдигнала предизвикателно брадичка срещу него.

            - Аха – намигна ѝ Мирослав – Ще влезем. Нали това е идеята.

            - Как?

            - Хей там има дървени стъпала до горе, стигат до самия вход. Предполага се, че пещерата е била някога тракийско светилище, посветено на Богинята – майка.

            - Чудесно – каза Полина. Беше се окопитила след първоначалното слисване – Ти си пръв, става ли? Все пак повече разбираш от такива … органи …

            - Нима? – очите му потъмняха – Едва ли. Аз съм просто любител.

            Изведнъж ѝ стана странно горещо. Мирослав не сваляше очи от нея. Хапеше устни. После погледна над главата ѝ и се обърна странично. Видя го как измъква краищата на спортната си риза от колана на панталоните си. После я съблече и я върза на кръста си. Махна ѝ да го следва и се насочи към входа на пещерата. Качваше се плътно зад него, вперила поглед в стегнатия му гръб, чийто мускули се очертаваха през тънката тениска.

            Стълбата беше стръмна и завършваше с няколко каменни стъпала, изсечени в самата скала. В един миг Мирослав засили ход и Полина изостана малко по-надолу. Изведнъж се чу силен шум, мъжът изохка силно и изруга звучно.

            - Миро? – в гласа ѝ имаше страх – Какво става? Как си?

            - Спокойно! Но внимавай, като стигнеш отгоре, че е хлъзгаво! Изподрах се целия и щеше да се пребия!

            Полина изкачи забързано последните стъпала и се мушна внимателно през широкия отвор, служещ за вход на пещерата. Мирослав я чакаше, подпрял гръб на влажната стена. По дясното му рамо имаше кръв, а ръкавът на тениската му бе раздран.

            - Виж как си се подредил! – изгледа го с укор Полина – Изкара ми акъла! Гледай къде ходиш, де!

            - Е, това е рискът да си пръв …

            - Или рискът от това да си непохватен и спънат в краката – премигна тя насреща му, престорено невинно.

            - Е, много мило … Няма що! – каза мъжът възмутено.

            В челото му се вряза дълбока линия.

            - Недей да се мръщиш, а ела да промия тази рана, за да не се инфектира! Добре, че взех една малка аптечка за първа помощ …

            - Предвидлива и свадлива! – промърмори Миро.

            - Нахалник! – намигна му тя.

            Доближи го и поклати леко глава, при вида на дълбоката резка на рамото му.

            - Сега да не вземеш да се гътнеш при вида на собствената си кръв?

            - Не думай! – каза Мирослав, повече на себе си.

            Придвижиха се към дъното на пещерата, която беше дълга около двайсетина метра. Миро приседна на една гладка скала, а Полина зарови ръце в раницата си. Измъкна марля и риванол. Напои щедро марлята с антисептичната течност и се надвеси над рамото му. Кичури от косата ѝ погалиха лицето му. Топлите ѝ, нежни пръсти се придвижиха надолу по продължение на драскотината. Чуваше я как си поема тихо въздух. Дъхът ѝ рошеше косъмчетата около ухото му. Усещането бе така наситено и възбуждащо, че той заби пръстите на лявата си ръка в скалата, върху която седеше. Потръпна.

            - Не мърдай! – изсъска Полина – Нищо и никаква драскотина. Няма нужда да подскачаш от страх!

            - Не е от страх – отвърна тихо Миро.

            Тя извъртя глава към лицето му.

            - Сериозно?! – гледаше го насмешливо – А от какво?

            Очите му изглеждаха като бездънни езера. Потъмнели и опасни. Полуотворените му устни бяха леко подпухнали. Не знаеше защо си спомни как цял ден го забелязваше да ги хапе. Мълчеше и я гледаше. Остана така, като омагьосана от тези очи, почти спряла да диша. После тръсна глава и се отдръпна. Зарови безцелно в чантичката за първа помощ. Не виждаше какво докосват и изпускат пръстите ѝ. Накрая, дошла на себе си, измъкна една картонена кутийка и намери подходяща по размер лепенка, за да покрие дълбоката драскотина. Кожата му беше гореща. Виждаше с периферното си зрение как гърдите му учестено се вдигат и спускат. Ръцете ѝ се задържаха върху рамото му, след като бе приключила с почистването и превързването на раната.

            Мирослав се извъртя към нея. Не разбра как попадна между коленете му. Силните му ръце я придърпаха. Стискаше я към себе си, заровил лице в гърдите ѝ. Зърната ѝ настръхнаха. Кръвта препускаше по вените ѝ. Какви ги вършеха? Опита се да се дръпне, но той я задържа.

            - Не се измъквай! – гласът му бе нисък и гърлен.

            Несъзнателно зарови пръсти в косата му. Притисна главата му към себе си. Беше така разтърсващо. Като откровение.

            Той се изправи, без да я изпуска. Прокара длани по гърба ѝ и ги спря на дупето ѝ. Притегли я към таза си.

            - Погледни ме – зашепна до ухото ѝ.

            Направи го. Топлината в очите му я омагьосваше. Устните му завладяха нейните. Бавна и страстна целувка. Изучаваше устата ѝ, прокарваше език през зъбите ѝ, после през устните ѝ и накрая го вплете в нейния език. Полина пъхна ръце под тениската му и притисна длани към гърба му. Смъкна ги надолу, под колана на панталоните му, а след това развърза ризата от кръста му и я пусна на земята. Ръцете ѝ трепереха и тези прости действия ѝ отнеха дразнещо много време. Мирослав хвана якето ѝ и го смъкна от раменете ѝ. Разкопча блузата ѝ и се наведе към гърдите ѝ. Захапа едното ѝ зърно през кремавата дантела на сутиена ѝ. Пръстите му се бореха със закопчалката му. Успя да се справи с нея и обхвана освободената примамлива плът.

            - Нали нямаше да правим такива неща? – гласът ѝ трепереше.

            - Защо да не правим?

            - Решихме, че ще объркат всичко …

            - Ти мислеше така … а аз, аз … нямах смелост да ти противореча …

            - Много глупаво обяснение …

            - Аха – очите му потъмняха отново – Не ме спирай. Не се спирай. Приеми, че това е добавка към подаръка за рождения ти ден.

            - Просто така? Миро … знаеш ли, че ще забъркаме голяма каша?

            - А може би просто ще си изясним всичко между нас.

            - Планираше ли го?

            - Не съм. А може би – съм … Винаги съм те искал!

            Последните му думи им подействаха като катализатор. Измъкна тениската му и свали своята блуза. Бързо се освободиха и от другите си дрехи. Мирослав вдигна ризата си от земята и я постели на скалата.

            - Ако дойде някой …? – усети лека паника в гласа ѝ.

            - Шшт, спокойно! Ще бъдем бързи. Този път.

            Нямаше да пропусне тази възможност. Дори под угрозата да ги спипат други туристи.

            - Имаш ли … нещо за предпазване? – изведнъж се стегна Мирослав.

            - Не беше ли редно да се подготвиш, а любовнико?

            - Казах ти … не съм мислел, че … - дори не довърши.

            - В чантичката … за първа помощ … може да бръкнеш сам!

            Мъжът се надвеси над раницата и намери, каквото му трябваше.

            - Хитруша! – в очите му имаше искри.

            - Така е оборудвана, драги … Не съм ги слагала аз там!

            Той ѝ намигна.

            - Предвидливи хора. И това са консумативи от първа необходимост.

            Придърпа я рязко към коленете си. Ръката му се спусна между бедрата ѝ. Усети я как потреперва и се вкопчва в раменете му. Галеше я бавно, наслаждавайки се на леките ѝ въздишки и начина, по който се притискаше към пръстите му. Искаше да я има. Отдръпна се, нахлузи презерватива и я придърпа отново върху скута си. Рязкото проникване остави и двама им без дъх. Усещаше как вътрешните ѝ мускули пулсират и се стягат около члена му. Беше божествено. Полина се задвижи. Извиваше се върху него, хапеше раменете му, притискаше се към гърдите му. Искаше да я завладее, но условията не бяха от най-удобните. Погали гърба ѝ.

            - Коленете ми, дявол го взел … - изпъшка тя.

            - Хайде, стани … обърни се …

            Видя я как се навежда предизвикателно, давайки му перфектна видимост върху тялото си. Искаше да е в нея. Облада я бурно и невъздържано. Тя изстена и се притисна към него. Посрещаше тласъците му, нагодила се към неговия ритъм. И двамата загубиха представа за времето, загубени в омаята на случващото се.

            ******

            - Добре ли си? – повдигна ръка и приглади разбърканата ѝ коса.

            - Чудесно. А ти?

            - Повече от чудесно, бих казал, независимо от полевите условия …

            - Е, можеше да избереш някое по-удобно място, всъщност! – виждаше я, че се подсмихва.

            - Цял живот ли ще ми търсиш кусури?

            - Ами … с теб мога да си го позволя …

            - И защо загубихме толкова време? – беше сериозен.

            - Колко време?

            - Много време. С други хора. Които така и не обичахме.

            - Защото сме били глупави. Или, защото трябваше да пораснем достатъчно, за да осъзнаем какво може да имаме.

            Погали леко страната ѝ. Искаше я отново, но щеше да изчака, докато се приберат в хотела.

            Плътен сноп слънчева светлина навлезе през входа на пещерата, пропълзя бавно по пода ѝ и стигна до самото ѝ дъно. Слънцето даваше живителната си сила, оплождайки утробата на Богинята – майка.

            Полина и Мирослав гледаха в захлас, случващото се тайнство.


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Еротична
публикувана на: 2019-07-23
прочитания: 48
точки: 8 (виж далите точки)
коментари: 6 (виж коментарите)
препоръчано от: 5 (виж препоръчалите)

Вход