Поднасям ви следващата от всичките 21 части. Ако искате да ме разберете по-добре тръгнете от глава 1. Ще съм ви много благодарен ако отделите една минута и споделите мнението си. Много ми е необходимо.

 

ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 4

За миг се усъмних, че може би днес няма да ми позвъни и си представих какво напрежение бих изживял в това безкрайно очакване. Телефонът стоеше влажен в изпотената ми ръка.

Не знам колко време бе минало в съзерцаване на гълъби, деца и влюбени двойки. Днес дори не забелязвах колко са дълги краката над преминаващите пред мен звънки токчета.

Дъхът ми спря, когато чух позвъняването. Кръвта неспокойно започна да пулсира във вените. Закънтяха в главата ми хиляди тъпани.

На второто позвъняване нетърпеливо отворих. Някъде на другия край звучеше едно успокоено весело гласче - или поне така се стараеше да изглежда.

- Извинете... Ще ви бъде ли приятно да ни правите компания в едно слънчево кафене?

- С удоволствие!

Оказа се, че кафенето е само на петнайсет минути от мястото, където се намирах и аз веднага се устремих натам. Чувствах се още по-объркан. С всяка измината крачка се приближавах към неизвестното онова, което непременно щеше да остави някакъв отпечатък в живота ми. Но какъв - не смеех да мисля. Оставих се на течението. Бях успокоен донякъде от веселия тон на момичето.

Когато стигнах уреченото кафене, срещнах усмивките на двете момичета. Сега те бяха преодолели първоначалния стрес и се опитваха да изглеждат спокойни. Но това беше само привидно.

Блясъкът в черните очи продължаваше да издава скрития пожар, който постоянно гореше в душевните дълбини на тяхната стопанка, без дори самата тя да съзнава това. Но сега този пожар беше леко приглушен от желанието да скрие вълнението, което предизвика необичайното ми появяване в този ден. Седнах на запазеното срещу тях место. Няколко секунди се гледахме усмихнати без да говорим.

Трябваше аз да наруша тишината:

- Дължа ви извинение, че така неочаквано се втурнах в спокойното ви ежедневие и може би го смутих.

- О, моля Ви се! - трепнаха черните очи. - Толкова е интересно и приятно да се случват необичайни и различни неща. Даже и да не сме заслужили такова внимание, благодарим Ви, че ни го дадохте.

Забелязах, че тя винаги казваше „ние\" като имаше предвид и приятелката си. Нейните очи бяха синьо-зелени и носеха съвсем различно настроение. В тях се криеше някаква дълбока поетичност и самовглъбеност. Много ми беше трудно да разбера какво точно се случва зад тези очи. В тях имаше едно лукаво пламъче, което винаги можеше да поднесе изненади.

Косата й беше светло-кестенява, почти руса, леко бухнала над леко продълговатото й нежно лице. Блузката й бе доста добре запълнена, но все пак в съвсем прилични размери. Беше малко по-висока от Черните очи и тялото й беше приятно сочно.

Стояха срещу мене Чернооката и Светлооката и ме проучваха с любопитните си, почти детски очи.

- Чувствам се притеснен - започнах да обяснявам поведението си аз, - че постъпих по такъв необичаен начин. Никога преди това не съм постъпвал така. Аз винаги съм се прехласвал по женската красота, но съм преминавал мълчалив край нея. Още не съм си обяснил какво точно ме смути в твоите черни очи и ме накара да се държа така необичайно.

- Още две думи и ще Ви обвиня в ласкателство - звънна чудесният й смях. Когато се усмихваше, сочните й устни се отдръпваха и показваха два реда прекрасни бели зъби. - Аз никога не съм се чувствала красавица. Красавиците се забелязват от пръв поглед. Красавиците са дългокраки и наперени. Ние сме две съвсем обикновено момичета. Ходим на лекции, готвим се за изпити и въобще - скучен живот.

- Ако правилно те разбирам, ти смяташ, че никой досега не се е смутил от тези очи? И не ти е казал колко е чаровно малкото ти носле?... А може би и никой не е забелязал колко са сочни устните ти?... Искаш да кажеш, че никой не е разбрал този дълбок чар, който ме накара да се държа така необичайно и роди в мене такива странни думи?... Не разбирам! Аз не познавам вашето интернет поколение, но все пак смятам, че връстниците ви не са загубили способността да забелязват красотата около себе си. Защото, ако не забелязваш красотата, какво друго ти остава!... И ти искаш да кажеш, че никой не е въздишал смутен след теб?

- Никой не въздиша смутен след мен - каза тя като силно натъртваше всяка дума. - А и не бих казала, че тези въздишки ми липсват. Има приятели, с които се веселим, понякога правим леки купони, танцуваме. Приятно ни е заедно, но чак пък да въздишат - забрави.

Тя започваше да говори все по-свободно и затвърждаваше първоначалното ми впечатление от нейните откровени и прями очи.

- Като те слушам така, започвам да си мисля, че може би не се и влюбвате.

- Да се влюбвам? Че за какво ми е? Няма любов. Любовта я има само в книгите и по филмите. Няма любов - тонът й беше станал по-остър и раздразнителен.

- О, разбирам... Ти говориш така, защото си наранена. Вероятно не си получила любов, когато си очаквала... И може би затова си заключила сега сърцето си, за да не бъдеш наранена отново...

Дълбоките й очи трепнаха и се натъжиха. Тя се опита да прикрие болезненото чувство, събудено от някакъв забравен спомен.

- О, да... Хубаво е, че ме разбираш. От толкова малко време се познаваме, а ти вече ме разбираш. Благодаря ти.

Очите й станаха още по-тъжни, но сега в тях се четеше и малко благодарност.

Сега се намеси и Светлооката.

- Нашето поколение не се влюбва. Ние просто общуваме. Някои от нас обичат да правят секс, но това не значи, че се влюбват. Има само едно безкрайно чукане, но това не значи, че се влюбват. Те просто задоволяват половия си нагон, но чак пък любов... Такава любов - не, благодаря!

- Ако правилно те разбирам, тези занимания не ви привличат твърде.

- Че какво да ме привлича? - продължиха Светлите очи. - Всичко е едно безкрайно порно. Събличат се и почват. Ти гледал ли си порно? Ето това е! Какво де ме привлича?

- А ако не е само порно?

- Тогава може би...- въздъхна Чернооката.

Те бяха уж толкова близки, но постоянно откривах разликата. Черните очи бяха романтични. Те носеха спотаена жажда за любов, но тази жажда изглеждаше толкова странна в средата, в която живееше, че тя предпочиташе да я прикрива.

- Започвам да се натъжавам като ви слушам... Не знам дали се чувствате щастливи, но аз на ваше място не бих бил щастлив...

- Дали сме щастливи? - продължи Светлооката. - Не знам. Но поне сме безгрижни. Преследваме някаква цел, радваме се, че се справяме добре. Какво повече? Ние просто не искаме да сме част от това порно. За да сме щастливи - вън от това. Ето, така живеем!

- Хубаво е, че сте се приспособили към този начин на живот. Когато човек е удовлетворен от делата си, може би е щастлив. И когато не знае какво друго би могъл да има. Защото когато очакваш да ти се случи нещо различно, ти се чувстваш жаден и тази жажда изпълва дните ти. Ето с такава жажда непрекъснато живея аз. И постоянно съм изпълнен с копнеж по неведомото онова, което предстои. Изпълнен съм с едно безкрайно любопитство на дете и съм отворен за всичките багри на този прекрасен свят. И чувствам как този свят преминава през мен с цялото си многообразие и изпълва всяка фибра на жадното ми тяло с възторг.

Черните очи срещу мен бяха широко отворени и ме гледаха с едно смесено чувство от любопитство и очарование. Замлъкнах за малко, защото тези очи ме изпълваха с такива тревожни чувства и омагьосваха смутеното ми, но толкова щастливо днес сърце.

- Толкова красиво говориш... - прозвучаха блесналите дълбоки очи срещу мен. - Моля ти се, продължавай!

- Ето, аз съм от една все по-рядко срещана порода - щастлив човек. Ето, гледам аз сега твоите черни очи и техният блясък ме изпълва с невероятна тревожна радост. Потъвам в дълбочината на тези неспокойни очи и си казвам: какво повече мога да искам от света? И съм щастлив. Виждаш ли колко малко е нужно... За да изчезне целият този объркан свят, за да се побере в двете черни очи на едно дете. И това дете стои на една ръка от мен и омагьосаните му очи ме гледат толкова смутени и объркани... И с толкова любов... Същите тези очи, които търсят спокойствие далеч от любовта, сега са изпълнени с любов и с трепет, който идва от най-съкровената дълбочина на обърканото му сърчице.

Ето, аз целият сега съм в тези две очи и нищо повече не ми е нужно. Защото съм щастлив!

Защото сетивата ми са жадни.

Защото жадният е щастлив.

Благодаря ти, че ми подаряваш този безкраен миг на щастие!

Замълчах без да откъсвам разширените си овлажнени очи от разширените овлажнени очи срещу мен.

Светлите очи също бяха смутени. Макар че не гледах към тях, те също се вълнуваха по свой, трудно разгадаем начин. Но чувствах как бавно се разколебава стремежът им към бягство от земните радости. Четеше се в тези очи малко съжаление, че не към тях са отправени думите ми и не тях среща моят поглед. Започваха и в тях да се разкъртват пластовете на спокойствието и да се изпълват с жажда и безпокойство.

Щастливи, Черните очи промълвиха:

- Никога не съм предполагала колко красив може да бъде светът на думите. Хубаво ми е да съм смутена от твоите думи. Аз също не искам да мисля за нищо повече от това, че срещу мен стои един възрастен господин и погледът и думите му ме изпълват с толкова красиво безпокойство. Цялото ми същество е изпълнено със странни усещания.

Докато говореше това, забелязах как силно притиска бедрата си едно към друго.

- Да, аз те докосвам с възторжените си думи. Докосвам твоя дух и това докосване те вълнува много повече, отколкото ако би те докоснала ръката ми. И тази красива възбуда кара тялото ти да се овлажнява.

Тя леко се изчерви при последните ми думи.

- Ето, виждате ли? - обърнах се сега и към двете. - Седим сега с вас в едно слънчево кафене и се опитваме да разберем какъв е пътят. Защото целият живот минава в това - да разберем какъв е пътят. И докато с думи търсим този път, нашите разтревожени сърца си казват: „Щастливи сме!\" Смутени и объркани, но щастливи. Защото се чувстват жадни да намерят пътя. Защото жаждата е щастието. Не постигането, не върхът, а пътят към върха. Затова сега с вас сме жадни и щастливи. Защото търсим пътя.

- Много странно, - каза замислено Светлооката - колко различно би било всичко днес ако сутринта не ни беше намерил.

- И за мене е странно. Още е пред очите ми тази нежна крехка ръка на една педя от лицето ми и си мислех какво ли би станало, ако я докосна с устни. Не само за вас е странно всичко това, което се случи. На мен също никога не се е случвало. А може би това е пръстът на съдбата, която ни тласка нанякъде...

Виждате ли колко просто нещо е животът. Трябва само малко дързост. И аз не съжалявам, че проявих тази дързост.

- Аз също не съжалявам - усмихнаха се черните очи срещу мен. - Все пак този ден е хубав... Много хубав... Един възрастен господин каза, че имам хубави очи... А много по-важно е, че аз му повярвах... И сега вече ще гледам света с моите хубави очи и светът ще казва: „Колко са хубави очите ти!\". Благодаря ти, че ми помогна да намеря очите си! Толкова съм радостна днес. Но съм и малко тъжна и объркана... Досега бях безгрижна... Дали този хубав ден няма да отнеме безгрижието ми?... И дали да съжалявам, ако го изгубя?

- А знаете ли какво е най-хубавото в този ден? Донесох ви безпокойство. Ще видите колко по-радостни ще се чувствате с безпокойството, което ви подарих.

- Внимавай, младежо! Защото ме объркваш - прозвучаха усмихнатите светли очи.

- Има и нещо още по-хубаво в този ден. Аз намерих приятели, с които мога да споделям най-съкровените си мисли както с никой друг. Защото приятелството се измерва не с времето, което прекарваме заедно, а с откровението. Нищо не ни сближава така, както откровението. Щастлив съм, че имам такива приятели.

- О, да, ние също те чувстваме като най-близък приятел. Колко бързо стана всичко. И е толкова хубаво - прозвуча от черните очи.

- Има и нещо друго - каза Светлооката. - Ти си забелязал колко близки сме двете. Сега ние сме още по-близки. Чрез тебе. Ще носим тайната за тебе - тайната също сближава. Ще говорим и мислим за тебе. О, има и нещо много по-важно. Аз вече разбирам как започваме да се променяме заради тебе. Това започва да ми харесва, младежо.

Разсмяхме се. Бяхме толкова доволни, че вече няма никакво напрежение между нас. Да, ние вече бяхме приятели.

В миг се умълчахме. И тримата мислехме за едно и също - каква ще е следващата стъпка. В такива моменти оставям инициативата на женската страна. Винаги разчитам на женското въображение, защото то е по-богато. Стига да рекат да го използват. Също така очаквах идеята да дойде от Светлооката.

- Знаете ли, - каза тя - толкова ни е хубаво заедно. В кое кафене да се видим утре? А може би кафенето не е най-удобното място за срещи? Искате ли да се съберем у дома? Би било много хубаво...

- Стига да не ви притесня - промълвих докато кръвта започваше отново да бучи в главата ми при мисълта за тази толкова бърза и може би безразсъдна стъпка.

- Чудесно! Утре след лекции ще те намерим.

И се отдалечиха със своите грейнали щастливи личица като няколко пъти се обръщаха назад. Аз останах сам на масичката в слънчевото кафене и не исках да мисля за нищо. Защото ако се замисля, ще разбера колко осезаемо Грехът се приближава към мен. Разбира се, аз дълбоко в себе си вярвах, че тези неопитни момичета няма да търсят греховна близост с мен, а само ще се радват на моето сладкодумие и ще гледат да са близо до един нов приятел, който по такъв интересен начин им помага да опознаят себе си и света.

На мене ми харесваше ролята на приятел и учител едновременно. Но какво ли ще пожелаят да научат? Не знаех това, но мисълта за греха все по-осезаемо ме притискаше.

Приключи един от най-невероятните дни в живота ми. Дръзко бях предизвикал съдбата и тя ми го поднесе. А какво ли ще ми поднесе утре?