uFeel.me
ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 3
Автор: dobromirpenkov,  22 март 2011 г. в 09:44 ч.
прочити: 493

Това е част от моята книга. Следват още 19 части. Ако искате да ме разберете по-добре прочетете първите части в профила ми.

 

ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 3

Така минават дните ми - в едно непрекъснато търсене на красота и превръщане на радостните импулси, породени от тази красота, в думи.

И в едно непрекъснато бягство от греха, който така упорито ме преследва.

От години чета най-добрите автори на духовна литература и това изпълва дните ми с целомъдрие и усещане за покой.

Най-дълбоко ме завладява това спокойствие, когато докосвам камъка. Вглъбявам се в издирването на неповторимите му форми докато го вграждам във вечната стена с най-причудливи съчетания. В тези мигове на съприкосновение с вечността мислите ми текат най-гладко и се раждат най-интересните ми идеи. „Пред мен стои стената, бележникът - зад мен, а аз - в средата. И тъй е всеки ден. И всеки ден аз търся стих сред камък и бетони и каменните строфи може би все някой ще запомни.\" Пред тази стена са се родили едни от най-хубавите ми стихове. Мисълта тече с такава лекота и нещата изглеждат тъй прости...

След няколко дни ще се срещна отново със стената. И в главата ми се подреждат идеи как да я направя по-красива докато се люшкам в един софийски автобус. И тъкмо си мислех как ще се откъсна от греховния свят и няма женска плът да тревожи еротичното ми въображение, и в автобуса се качиха две млади момичета. Носеха своите папки и отиваха на лекции. Едното момиче са хвана за тръбата до мен. Тъй като бях седнал, ръката й беше само на една педя от моите мечтаещи за уединение очи. Това беше една съвсем малка и нежна ръчица с кадифена, мека, прозрачна кожа. Прозираха през нея сплетените вени. Виждаха се дори тъничките удължени кости на пръстите й. Вдигнах очи да видя на кого принадлежи тази крехка ръка и видях едно личице с невероятно излъчване. Нежната кожа беше получила по рождение няколко слънчеви бани. Косата й беше къса, права, почти черна, а устните - сочни и изкусителни. Точно като устните, за които си мечтаят фолк-певиците. Но тези бяха съвсем истински.

Бог дава на жените точно такива устни, каквито са им необходими. На упоритите властни жени Той дава тънки, едва открояващи се устни, за да могат по-лесно да ги стискат и с това да всяват респект сред тези, дръзнали да спорят за нещо с тях.

Но устните на това дете бяха сочни и жадни, създадени ненаситно да пият от любовното блюдо. Бяха прекрасни, но тя все още не знаеше това. Защото лицето й излъчваше наивна непорочност и безгрижие. Най-забележително на това личице беше невероятното малко чипо носле. То й придаваше допълнителен чар и беше в пълна хармония с всичко нежно и крехко в нея. Но най-вълнуващият детайл на лицето й бяха искрящите черни очи. Те имаха такова откровено излъчване, носеха толкова живот и тъй лесно беше да прочетеш в тях, че това е едно любопитно весело дете, непокварено още от житейските страсти.

Бяха прекрасни очите й. Но тя още не знаеше това. Защото никой не й го беше казал. Тя още не беше намерила огледалото, което да й каже колко е красива. Защото носеше тази тъй трудно откриваема красота, тази красота, която трябва години, ден след ден да откриваш и пак да не си сигурен дали си стигнал до нея. Тъкмо за такава красота винаги съм бил жаден. Не за показната, крещящата, която забелязваш още в първия миг, а за тази дълбока красота, от която блика неизчерпаема духовност.

Обезпокоиха уж смиреното ми сърце тези дълбоки очи, без дори да съм ги срещнал. Когато слязоха очите ми от нежното й малко личице, видях, че и телцето й е също така крехко и нежно. Дори ръстът й беше като на дете. Гърдичките й така леко повдигаха пролетната й блузка, като че ли искаха да се извинят, че са толкова малки. Случайно премина през мене искрящият й поглед и се смути от настойчивия интерес, с който изследвах крехкото й телосложение. Когато отново се обърна, погледите ни се срещнаха и неопитното й сърчице се смути от моите странни, овлажнени, широко отворени очи. Смутена застина усмивката й. Защото й се случваше нещо, което й се е случвало много рядко, а може би нещо, което й се случва за пръв път, нещо, което никога преди това не е преживяла. Толкова много похотливи погледи са я опипвали може би, но сега всичко беше съвсем различно. Някой я беше забелязал!

Когато отново се срещнаха погледите ни, в черните й очи вече се четеше любопитство и неразбиране. Тя не разбираше с какво е впечатлила този възрастен господин, та толкова дълбоко иска да надникне в душевния й мир. Почувствах как притеснено се сви мъничкото й сърчице, смутено от откровението на търсещия ми поглед. Не знаех какво да направя. За пръв път почувствах, че не искам да си тръгне сега това момиче и повече никога да не го видя.

Беше настанала известна промяна в мен след като издадох книгата си и срещнах толкова одобрение за уж греховните си откровения. Разбрах едва сега колко е важно да изказва човек чувствата, които го вълнуват, и че това споделяне срива преградите между хората и ги кара да се чувстват близки и да се обичат. Започнах да преодолявам тази притеснителност, която винаги ме е потискала и заради която съм пропуснал толкова щастливи мигове.

Не можех да приема мисълта, че това крехко създание с тези големи, дълбоки, искрящи очи след малко ще слезе и ще изчезне в пространството.

За пръв път в живота си успях да преодолея себе си и да се изправя до момичето, което толкова ме развълнува. Знаех, че това не бях аз, но все пак успях да произнеса:

- Извинете, имате ли някакъв бележник?

Лицето ми гореше като на ученик. Срещнах учудените, неразбиращи и в същото време любопитни очи.

- Искам да ви напиша нещо.

Тогава тя разтвори папката си и започна да търси подходящ бележник. Ръцете й трепереха от вълнение. Тя не разбираше какво се случва, но въпреки това искаше да продължи да се случва. Подаде ми безмълвно един бележник, погледнахме се и се опитахме да се усмихнем. Седнах отново на местото си и едва успях да напиша:

„Какво ти трябва повече?

Ти имаш всичко... Имаш тези сочни устни... И това невероятно чаровно малко носле...

И тези блестящи черни очи...

Какво повече ти трябва?...

А, да - принцът!\"...

- Извинете, но трябва да слизам - казаха обърканите черни очи с надежда, че това странно нещо, което се случва, няма да изчезне.

Слязох с нея и потърсих място да приседна на една ниска ограда и продължих да пиша:

„Където минеш, безброй пожарища след теб ще лумват. Докато мигнеш, безброй сърца по теб ще се погубват. Две звезди в очите ти са паднали, когот\' погледнеш, да го изгориш. От нега устните са пламнали - когот\' докоснеш, да изпепелиш... Радвам се за теб, Чаровнице. Радвам се за теб и се страхувам, додето търсиш принца си, в гората да не се изгубиш.\"

Дори не се поколебах да направя следващата стъпка. Написах телефонния си номер.

Затворих бележника и й го подадох.

Смутените й очи горяха от притеснение и любопитство. Хората са винаги смутени, когато им се случва нещо за пръв път, нещо различно от това, с което е изпълнено сивото им ежедневие.

Тези черни очи никога досега не бяха поглеждани така. Никой досега не беше потъвал така в дълбочината им. Тя още не знаеше, че никой досега не е написвал такива красиви думи за черните й очи, каквито бяха написани в нейния бележник, и които в очакване тръпнеше да прочете.

- Всичко добро ти желая, Чаровнице! Дано срещнеш любовта, която заслужаваш!

- Благодаря! - казаха смутените блестящи очи. И отминаха.

Отдалечавайки се, двете момичета разтвориха бележника и се опитаха да четат в движение. Явно бяха много близки, за да четат нещо толкова интимно. А те още не знаеха колко е интимно.

Малко след като се скриха зад ъгъла, телефонът ми позвъня. Смутеното гласче попита:

- Извинете, не знам дали набирам точния номер... - гласът й трепереше. - Аз съм момичето, на което преди малко ...

Говореше все по-объркано и аз й помогнах:

- Да, аз съм онзи възрастен господин, когото смутиха очите ти и който разказа за това в твоя бележник.

Моят глас също беше смутен. За пръв път си позволявах да произнеса на глас думи, които хиляди пъти преди това съм произнасял само на себе си.

- Благодаря! - каза гласчето. Защото не можеше нищо повече да каже.

Но това беше достатъчно, за да разбера нейното послание: „Отсега нататък ще мисля за теб. Отсега нататък ще съм неспокойна и объркана... Но не съжалявам за това.\"

Аз не знаех къде отивам. Или по-точно - не исках да си призная, че знам. Или поне се заблуждавах, че не знам. Пътят ми беше непознат.

Аз стоях на едно място и не смеех да помръдна. Бях направил крачка, която не знаех къде може да ме отведе. Бях направил крачка, която хиляди пъти въображаемо съм правил, докато съм срещал неспокойните търсещи погледи. Хиляди пъти съм се питал какво ли би казала жената, която изпраща тревожното послание и никога не съм получавал отговора.

Но сега някаква неведома сила ме тласна да се приближа до тази млада и объркана чаровница.

Сега стоях на едно место, сърцето ми биеше лудо, кръвта объркано бучеше в главата ми. Сега аз не знаех къде отивам. Пътят ми беше непознат. Знаех само едно - спокойствието свърши! Сега каквото и да върша, ще ме преследва блясъкът на тези две черни невероятни очи. Ще бъда стаен в очакване на това, което би могло да се случи. Ще си мисля каква ли ще бъде следващата стъпка и колко ли стъпки мога да направя.

Опитах се да събера мислите си. Седнах в едно близко кафене. В него имаше предимно дами. Но, странно, сега техните погледи не се срещаха с моя. Сега те си говореха спокойно без да ме забележат, сякаш ме нямаше. А мен наистина ме нямаше. Защото го нямаше блясъкът в очите. Сега те бяха замислени и объркани, самотни. А никой не иска да вижда самотните. Струва ни се, че самотността ще ни зарази. И ги отминаваме. Точно когато най-много имат нужда от близост.

Ето точно така изглеждах сега докато се опитвах да осъзная какво съм направил и да преценя какво бих направил по-нататък. Не можех да взема никакво смислено решение. Знаех само, че не искам да се върна назад. Знаех със сигурност и още нещо. Още при първия удобен момент ще звънне телефонът и ще чуя онова объркано плахо гласче.

Започнах да се чувствам уморен от невероятното напрежение, което изпитах през последните часове. Излязох навън да се разсея от обърканите мисли. Седнах на пейката в близката градина.

Ето, светът си е все същият. Тича пред мене малко момиченце да гони гълъбите, свикнали да намират тука трошици. Ето, на пейката срещу мен безгрижно се целуват момче и момиче. До мене пък две баби се оплакват от малките си пенсии.

Ето, светът си е все същият.

Само че аз бях различен в този уж постоянен свят.

Взех вестник от близката будка като се опитвах да си внушавам, че ме интересува това, което беше написано в него. А то си беше все същото. Различният бях аз.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me