Тази глава е част от моята книга. Следват още 20 глави. За да ме разберете по-добре прочетете първо глави 1 и 1а в профила ми. Вашето мнение е изключително важно за мен, тъй като сте първите ми читатели, а аз нямам мярка за това до колко е сполучлива книгата ми. Чакам с любопитство!

 

ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 2

Много строфи съм изписал в търсенето на отговора на вечния въпрос, но още не съм го намерил. Сега пиша най-откровената си книга, но още не съм го намерил.

- Ей, вие, които четете моята книга, помогнете ми! Може би някой от вас знае отговора? Може би някой от вас също като мен се лута между изкушението и стремежа към целомъдрие? А може би животът на всички нас минава в това безкрайно раздвоение между желание и смирение?...

Помогнете ми! Не ме оставяйте сам да търся отговора!

А аз продължавам да го търся. Търся го в този невероятен пролетен ден, донесъл толкоз жизнерадост в моя малък град.

Отдавна се е стопил снегът по най-високите върхове. Градинките на грижовните стопанки отдавна са изпъстрени с цветя. Очаровани, птиците поздравяват пролетния ден и токова радостно пеят развълнуваните им сърчица...

И толкова свежест струи от усмивките на хората, които срещам. Днес те не са тъй забързани, защото е събота, ден за пазар. За да стигна до пазара, минавам по моста над реката. Облягам се на перилата и се заглеждам в забързаната надолу вода. Сега тя е съвсем бистра. Наскоро придойдоха пролетните води и отнесоха всички пластмасови атрибути на съвременната цивилизация. Песъчинките са остъргали зеленясалото покритие на камъните и те сега показват цялото си многообразие от форми и цветове. До отломките от червен и черен гранит в пълна хармония се притиска полиран камък в невероятна охра. Между тях са се подредили по-малки камъчета в най-разнообразни цветове. А над тях изпраща на минувачите весели слънчеви зайчета игривата вода.

И изпълва тази красота сърцето ми с невероятни трепети. Потъвам в един безкраен миг на възторг от това божие творение. Очите ми се овлажняват от умиление и възхита.

Внезапно опиянените от това съзерцание сетива трепват, смутени от звънките токчета, които минават край мене. Обръщам се и виждам над токчетата прекрасни стройни крака, едва прикрити от къса поличка. Пристъпва това боже създание с невероятна грация, сякаш иска да каже на света: „Ето, вижте колко съм красива и млада! Вижте колко добре се чувствам в младото си тяло! Вижте колко съм щастлива от това, че вашите погледи ме докосват. Затова минавам аз край вас, за да преобръщам вашия спокоен свят, за да събуждам уморените ви сетива. Идвам да ви дам Пролет! Защото знам, че най-важното, което трябва да правя, е да крася света. И аз го правя с удоволствие. Благодаря ви, че ми се възхищавате!\"

Разнася се звънът на игривите токчета в хармония с акордите от опънатите над тях струни. Гледам това невероятно боже творение и се изпълва сърцето ми с пролетни трепети и очите ми се овлажняват от възторг и умиление. Поглеждам отново във водата, но сега виждам там и чифт прекрасни стройни крака да стъпват по изумрудените камъни. Гледам тези две божи творения и се питам кое ли от тях е по-красиво и не намирам отговора. И се сливат в едно те и моето объркано от вълнение същество си казва: светът е прекрасен! Продължавам да крача по моста с моите широко отворени влажни очи, винаги жадни да пият красота. Поспирам за миг, защото срещу мен се задават две млади момичета с големи деколтета. Те току-що са облекли новите си блузки, щастливи, че най-после могат да покажат младите си, набъбнали от пролетно очакване гърди, които се е налагало да крият цяла зима.

Звънкият им смях безгрижно се носи и кара минувачите радостно да се обръщат след тях и да си казват: „Разбрахме вашето послание. Благодарим ви, че добавяте и своя чар в магията на този пролетен ден!\"

Продължавам да крача по моста, спирам се на края и поглеждам отново към водата. Тук тя е по-бърза и избистрените камъни, които е търкаляла в бурята, са по-големи. Гледам водата и виждам как в нея подскачат по вълните два чифта набъбнали млади гърди. И звъни в мене още онзи смях, и се слива с бълбукането на забързаната вода. Сливат се в едно двете божи творения и карат очите ми още повече да се овлажняват.

Едва отделям овлажнелите си очи. Сега те са още по-широко отворени.

Навлизам в гъмжилото на пазара. Повечето посетители са заети с разглеждането на стоката. Но има и такива, които като мене се разхождат, просто за да срещат хора.

С гръб към мен е застанало непознато същество. Цветята нямат гръб. Но гърбът на това цвете започва много далече от земята, понесен върху стройни нозе, обути във впит панталон. Съпругът на Цветето разглежда бананите от сергията. Пристъпвам, за да видя лицето на Цветето и установявам, че ако проявява някакъв интерес към бананите, то е само защото може би събуждат някакви еротични помисли. Иначе и то е дошло да разменя погледи с евентуални ценители на женската красота. Още в първия миг с тънкия си усет на опитна дама тя веднага ме класира в тази категория. Разбрах това, защото мигновено кръстосаните погледи я накараха да оправи уж небрежно правата си черна коса. Погледът блуждаеше някъде в празното пространство, но в същото време казваше: „Разбрах посланието ти! Благодаря, че ме забеляза!\".

След това тръгна с носача на бананите без да мисли за него.

Срещнах още няколко погледа, от които звучеше дълбока въздишка. Защото може би авторите на тези погледи са очаквали да се случи през годините нещо различно от погледи...

Връщам се отново по моста и не пропускам да се насладя пак на това избистрено чудо и на ромона на забързаната вода. Разменям по няколко думи с приятели, с които не сме се виждали от предния пазар. Срещам и близки хора, които идват в моя град само няколко пъти в годината. Разменяме си пролетно настроение и телефони и си обещаваме да се срещаме по-често.

Днес не срещам навъсени и замислени хора. Невероятният пролетен ден е изтрил грижите от лицата дори и на най-песимистично настроените. Навярно и те като мен пият енергия от разцъфналата разголена младост, която минава край нас.

Стигам до площада. Той е твърде обширен за един толкова малък град като моя. Около площада са посадени дървета от всякакви видове и възраст. От всички страни има пейки по които са насядали представители на всички поколения, но най-много са майките и децата.

Край мен е подгонило своя гълъб съвсем малко момиченце с две сини панделки на главата. А те са сини, защото и очите му са сини като метличини. Тича момиченцето след гълъба и надава радостни писъци. Изпълнено е неговото малко сърчице с пролетно настроение и щастливо съобщава с вик на света, че и то е открило колко е прекрасен. Гълъбът отлита, а момиченцето се спира до мен, поглежда ме и усмивка озарява лъчезарното му личице. Вижда моите разширени овлажнени очи и си казва: „Ето един приятел. И той е още дете като мен и е изпълнен с детински възторг. Иначе очите му нямаше да бъдат толкова щастливи.\"

Прикляквам до щастливото момиченце, а сините оченца ме гледат с доверие. То вече се е научило да открива приятели. Приближава се усмихнатата майка на момиченцето и се навежда над него. При това навеждане се показват нежния овал на гърдите й, но аз се старая да не поглеждам към тях, защото иначе ще забравя колко е красиво момиченцето и че ми предлага да бъдем приятели.

Изправям се и отново си казвам: колко е красив светът! От това очите ми стават още по-разширени и влажни.

Преминавам през площада сред гълъби, деца и майки. Срещам познати и непознати учудени, усмихнати погледи. А то е защото очите ми са разширени и влажни, опиянени от многообразието на красотата в този прекрасен свят.

Не разбрах как стигнах до терасата-кафене над слънчевия площад. Може би съм прелетял... Щастливите хора умеят да летят.

Сядам на масата до мои познати. Разменяме си неизбежните любезности, свързани с хубавото време, и аз отново се заглеждам в многообразието на красотата, която ми се предлага, но този път я гледам отвисоко. Стотици пъти съм сядал на тази тераса, а очите ми не са се уморили да съзерцават гледката, която се открива пред мен.

Ограден е моят град с високи върхове, покрити с гори, но аз най-често се вглеждам във величествените скали, издигнали се непосредствено над града, които римляните са нарекли „Слънчев камък\". Първо него огряват утринните слънчеви лъчи и подканят моя град да се събуди.

Гледам тези непристъпни скали и отново очите ми се овлажняват. Освободило се е грешното ми тяло от всякаква мисъл. Сега аз целият съм съзерцание и си казвам: не искам нищо повече!

Да, но от съседната маса се разнася весел женски смях и ми напомня колко е трудно да се освободя от греховните си помисли. Едно от момичетата е седнало точно срещу мен - жизнено, весело, изпълнено с енергия и пролетно настроение. Очите му - игриви и търсещи, непокорни. Блясъкът им издава богат и неспокоен вътрешен мир. Премина за миг този блясък и през мен, прониза ме, и отново разтревожи уж успокоеното ми сърце. И отново започнах да се питам дали непристъпната скала буди у мен повече възхищение или този неспокоен поглед.

Отново започнах да се питам дали предпочитам тихото съзерцание или буреносният повик, изпратен по морза от тези неспокойни очи.

Притичват тези очи през мен и все по-дълго се задържат като срещат ехото от този спонтанен призив. Иначе косата ми е взела вече да се прошарва и не знам дали вече не смущава младите момичета.

Но очите! За очите няма възраст. Те или блестят и носят призив за безпокойство и страст, или показват униние, безразличие и умора. И когато срещнеш блясъка в чуждите очи, забравяш за всички останали дадености. Не искаш да знаеш колко са дълги краката и дали е отесняла блузката. Стига да има блясък в очите.

Иначе аз непрекъснато се прехласвам по женската красота. Вълнувам се, когато тя е приела формата на дълги стройни бедра, вълнувам се най-много от неповторимостта на формите на женската гръд, вълнувам се от облеченото, а още повече от голото женско тяло. И не преставам да твърдя, че това е най-съвършеното боже творение.

Но когато срещна дълбоки и чувствени блестящи женски очи, забравям за всички останали стихии. Потъвам целият в тях, земята престава да се върти и си казвам: щастлив съм!

Имам една приятелка, която има точно такива очи. С неясен кафяво-зелен цвят, с непресъхваща влага и блясък. И с невероятно дълги мигли. И този блясък не изчезна с годините.

Иначе тя в никакъв случай не би могла да се кандидатира за „мис\", но това няма никакво значение. Важен е блясъкът в очите!

Когато й подарих книгата си, написах: „На тебе не ти трябва тяло! Стига ти, че имаш тези очи!\"

Тя чак тогава разбра колко са красиви очите й. Защото една жена не може да се забележи сама. Защото една жена е толкова красива, колкото я виждат мъжките очи.

Та едни такива очи седят срещу мен и ми изпращат бляскави стрели и не искат да знаят дали е прошарена косата ми и кой седи до мен.

На очите не може да се заповядва. Докато гледам прекрасните женски форми около себе си и се опивам от тяхната красота като зрител, с очите всичко е съвсем различно. Очите са кореспонденция, очите са диалог. Очите са споделени трепети. И всичко е тъй просто. Никой на никого нищо не обещава. Никой с нищо не се ангажира. Има само едно нежно или тревожно послание. Но някога тези очи изпращат отчаян повик и зов или тъжна въздишка... Толкова са различни всички погледи... И винаги вълнуващи...

Докато се опитвам да разчета тревожното послание на тези очи, майка и дъщеря питат за свободните места на нашата маса. (в това заведение се сяда на пейки).

И отново Бог или дяволът изпраща срещу мен младото момиче. Веднага мислено я нарекох Тялото. Аз така постъпвам - наричам хората на това, което най-много ме е впечатлило у тях.

В създаването на това ефирно създание Бог беше вложил цялото си усърдие. Но най-голямо въображение и щедрост беше проявил докато със своята вълшебна четка бе извайвал кожата й.

Като вечен и неуморен ценител на женската красота цял живот внимателно и прецизно изследвам всички детайли на представителките на нежната половина на човечеството. Но досега никога не бях срещал такова изящество и съвършенство. И това създание стои само на метър пред мен! И отново ме блъсва мисълта за греха. И отново се питам: „Кой изпрати срещу мен това изкушение?\" И тъй като не получавам отговор, започвам внимателно да изследвам съвършените й форми. Не мога да видя очите й и това ме наскърбява. Но за нея тъмните очила носят значително игрово предимство. Сега тя може спокойно да наблюдава как очите ми се плъзгат по лебедовата шия и замръзват съсредоточени върху нежните извивки на леко подаващите се от деколтето гърди. Изследвам всяка фибра от съвършената й кожа, но не откривам никакво несъвършенство. С особена прецизност Бог бе поставил едва забележима бемка на дясното й слепоочие, сякаш за да каже: „Успях!\" след приключването на дългия и изнурителен труд на художник.

Изпълнен съм с усещане за кадифено докосване, което нежно гали моите жадни за красота очи.

Блаженият унес бе прекъснат от въпрос на майката за разписание на автобусите за София. Някой от моята компания случайно носеше напечатано такова разписание и го подаде на дамите.

Създанието срещу мен го взе, но преди да почне да го чете, почувствах как през очилата хвърли продължителен поглед с надежда да срещне моите очи, които този ден не преставаха да бъдат влажни. След това внимателно обърна ефирното си тяло така, че любопитен слънчев лъч докосна бялата й шия и подчерта нежната извивка на набъбналите гърди. После внимателно се наведе така, че слънчевият лъч проникна в широко отвореното деколте и подчерта най-сакралната грапавина на лявата й гръд. И всичко това ставаше на една ръка разстояние от смутените ми и объркани очи!

Преобърна се светът в мен, изненадан от този внезапен подарък. Тялото ми се изпълни с невероятен трепет и възбуда. Сетивата ми отказваха да повярват, че това вълшебство се случва. Ако бях прав, коленете ми нямаше да ме издържат. Аз възприемах тази невероятна красота с всяка фибра от тялото си. Целият свят сега се бе сбрал в тази изящна гръд. Цялото време бе спряло в този неповторим миг на възхита и опиянение. Не знам колко продължи това вълшебство, защото времето за мен бе спряло.

В миг неземното тяло се изправи, спусна се непроницаема преграда и закри изкусителната гледка. Полека започнах да осъзнавам, че това беше подарък за това, че бях забелязал нейната красота. Тя беше получила това, което никоя жена не се уморява да получава. И което някои жени не са получавали никога.

Моите очи й бяха казали: „Ти си едно неземно красиво цвете. Ти носиш красотата и аромата на този свят. Чрез тебе Бог милва опиянените ми очи. Благодаря ти!\"

Тя бе разбрала моето послание и с цялата щедрост, на която бе способна, сега ми поднасяше този неземен подарък.

След няколко минути дамите платиха кафетата и се изправиха. В миг очилата се отместиха. Блестящите й очи отправиха светкавичен поглед.

... И отмина във времето.

Останаха само моите опиянени, влажни, широко отворени очи.

Едва повдигнах от пейката възбуденото си тяло. Взех набързо купените от пазара салати и ги понесох към дома си.

Но сега светът беше съвсем различен. Усмивките на хората вече не срещаха възторжения ми поглед, а виждаха само едни странно зареяни в пространството очи. Някой може би би казал, че са тъжни. Би казал някой, че от тях звучи въздишка... И нямаше да сгреши... Моят смутен от тази внезапна красота свят се беше превърнал в една самотна въздишка...

По толкова различен начин ни променя красотата, която търсим или съвсем случайно срещаме.

И тъкмо когато най-болезнено реагирам на полудокоснатата красота, душевният ми свят става най-дълбок. Тъкмо тези, предизвикващи болка срещи със съвършенството, издигат най-високо духа. В такива мигове благодаря на Бога, че ми е дал толкова чувствителни сетива, които карат духа да се опива и да бяга от делничните страсти. И виждам тогава света с онова огромно вътрешно око, което в такива мигове ме приближава до Бог.

Вече спорът за греха в обърканото ми сърце не е толкова ожесточен. И крехкото ми същество е укротено и смирено. И ако сега го запитам: искаш ли впиеш устни в тази набъбнала гръд, знам, че то ще отговори: „не!\". Стига ми това нежно, кадифено докосване на опиянените ми очи. Защото тази невероятна феерия докосва не събудени за страстни изживявания сетива, а самия дух и ме кара да се чувствам пречистен като детинска сълза. Това са мигове, в които не искам нищо повече от света. Защото имам всичко!

Препълнено е сърцето ми с болезнено щастие и с неизмерна любов към всичко в този прекрасен свят. И всичко в мен звучи в невероятна хармония, родена от нежната струна, която днес тъй щедро Бог е докоснал. ...И всичко е тъй просто... Просто трябва да намериш струната и да я докоснеш!

През толкова вълнения премина днес неспокойното ми сърце... Толкова мигове се запечатаха в най-съкровеното му ъгълче... И се чувствам толкова щастлив, мъдър и смирен... Защото много добре знам, че смиреният дух ни изпълва с усещане за блаженство и покой.

И за да не ме връхлети някое ново изкушение и да обезпокои смиреното ми сърце, бързам да се усамотя на брега на реката до втория ми дом.

Някога Вазов беше казал, че по-вълшебен край от нашия не е видял.

Известен западен географ пък споделил, че точно това място на Моята река е най-красивият кът в България. Затова построих там второто си обиталище, за да се усамотявам и да пия от неизчерпаемия извор на тази неповторима природа.

Високо на брега съм закрепил върху три опори еднотонна каменна плоча. Това е моят Слънчев камък. Сядам до него и потъвам в съзерцаване на неизчерпаемата красота, която блика отвсякъде около мен. Гледам колко са щастливи гущерчетата, които тичат около мен и гонят своята мушица, а после се къпят в току-що окосената трева. Но те въобще не могат да се мерят с техния по-голям сродник, зеления гущер, изпъстрен с всички възможни нюанси на зеления и синия цвят. Припича се той на пролетното слънце и е щастлив.

По обраслата с бръшлян огромна върба, надвесила клони над моя Слънчев камък, подхвърча малко пъстро птиченце и с невероятно усърдие събира някакви ларви. И е щастливо.

Но от всички движещи се твари най-много ме вълнуват преминаващите през бързея патици. Сега тяхното стадо е многолюдно, защото е попълнено от голям брой любопитни малки жълти патета, които едва сега откриват радостта от гмуркането в бистрите води. Около тях окуражително квакат техните майки и лели. Но най-красиви са двата патока, които успяват да си поделят харема по някакво неясно споразумение.

Цялото това непрекъснато гракащо множество полека се спуска надолу, където водата е тиха и спокойна. Слънцето вече клони към залез и това придава допълнителна романтика на гледката. И започват да кръжат всичките тези пъстри божи създания и да правят невероятни пируети, щастливи, че Бог е рекъл, че трябва да живеят във вода. Гледам техните грациозни движения и, опит от приказното вълшебство на този миг, отново си повтарям: „Щастлив съм!\".

Добавих още малко красота към и без това препълненото от багри и изживявания мое щастливо сърце и си казах: „Благодаря Ти за щедростта, Господи! Благодаря Ти, дето така безмилостно изпълваш сетивата ми с всички тези радости.

И не ме жали, Господи!

Не ме жали! Препълвай ме!

Защото аз съм лък в твоите ръце. И всичко в мен трепери като струна. И всички сетива тревожно в мене тътнат. Още миг - ще се скъса в мене тетивата, от лъка здрав трески ще захвърчат. Ще се взривя, но пак не казвам „Стига!\" Изпъваш ме всеки ден Ти безмилостно, а все по-щастливо душата звънти. И не питам аз ще устои ли тетивата!

Затова не ме жали, Господи!

Изпъвай ме!

Пък нека се скъса!\"