uFeel.me
ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 1а
Автор: dobromirpenkov,  20 март 2011 г. в 12:16 ч.
прочити: 579

ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 1а

   Без да кажа нищо, се наведох и целунах косата й... Тя изстена и се облегна на разтрепераното ми възбудено тяло. След като се съвзе от този внезапен, толкова дълго очакван допир, тя се обърна към мен. Нямаше го вече напрежението от обърканото ми поведение. Влажните й очи грееха от щастие. Успя само да ми каже: „Ще те чакам на обратния автобус\" и слезе. Аз останах още по-смутен и объркан. Бях направил вече първата крачка. А ще посмея ли да направя следващата? А грехът?
   Пред ЦУМ срещнах приятели, с които отдавна не се бях виждал и започнах да им разказвам какво невероятно преживяване съм имал. В този миг Тя се появи отнякъде и се приближи до мен с грейналото си лице като към стар добър приятел. От разменените думи разбрах, че съпругът й работи някъде в чужбина и трябвало да уреди някакви документи. Когато тръгваше, очите й ме предупредиха: „Ще те чакам!\"
   След като отмина, един от приятелите ми каза: „Ще схрускам решетката!\"
   През целия ден мислех за невероятния грях, който с такава охота връхлиташе върху мен и ме караше да направя толкова труден избор. Не смеех да правя никакви планове, но в същото време постоянно си представях как ме търсят жадните й устни и как се огъва под мен прекрасното й голо тяло. Никога преди това грехът не е бил толкова близо до мен и толкова реален. Трябваше само да направя една крачка. Не бях сигурен дали имам сили да я направя.
   Когато дойде време за връщане, се оказа, че автобусът е вече препълнен и едва успях да се кача в него. Срещнах усмихнатите й очи, от които сега лъхаше толкова щастливо очакване... Защото не знаеше какво жестоко решения бях взел.
   Когато слязохме, срещнах отново очите, в които блестеше онова красиво очакване. Може би тази жена месеци наред живееше сама, без да смее да покаже колко е неутолена жаждата й и сега беше щастлива, че й се удава шанс отново да се почувства обичана.
   През цялото време докато мислех за нея, съзнавах, че искам да се приближа заради нея, а не заради себе си, защото тя беше по-жадна и очакваща от мен. Но тя не знаеше колко трудно ми беше да прескоча бариерата на греха. Гледаше ме тя с доскоро щастливите си очи, но постепенно щастливата искрица в тях угасна, изтласкана от тревожно очакване.
   Стиснах двете й ръце и за последен път се вгледах в красивите й неразбиращи очи.
   Обърнах се и рязко тръгнах. Защото ако не бях тръгнал, непременно щях да я притисна в прегръдките си.
   А това не беше позволено!
   Няколко дни ходех като болен, разкъсван от вечния въпрос.
   Години по-късно написах: „И, умъдрял, все още днес се питам, шифъра на тез тревожни погледи неразгадал: дали е грях, че съм отминал, и грях ли щеше да е да бях спрял?\"
   Да аз още не знам отговора на този въпрос - дали е грях, че съм отминал и грях ли щеше да е да бях спрял.
   И в търсене на отговора на този вечен въпрос се роди поетичната ми книга „Аз, грешникът\". Опитвах се чрез нея да освободя всичкото натрупвано през годините напрежение, а може би да измоля прошка от Бога за лъкатушния път, по който съм вървял. Написах я, защото чувствах, че може би ще се взриви „трескавата ми глава\", ако не споделя със света невероятния кипеж на бушуващите в мене чувства.
   И наистина, когато в моя град прозвучаха обърканите ми откровения, почувствах голямо облекчение, защото бях споделил голяма част от греховните си помисли. Но най-много се зарадвах, когато открих, че същите помисли тревожат всичките божи твари, които срещам всеки ден, забързани към поредната си химера.
   Изведнъж моят град ме обгърна с невероятна топлина и любов, защото бях изразил с думи неясното онова, което всички носят в гърдите си, но не успяват да го назоват. Оказа се, че най-дълбоките ми откровения са докоснали сърцата на толкова много божи чеда.
    Толкова много любов се изсипа внезапно върху мен и толкова топли думи на благодарност чувах непрекъснато, че опиянен написах: „С толкова обич ме среща днеска градът, от моя внезапен стих омагьосан, и толкоз прекрасен е днеска светът, дето с своята слънчева длан съм докоснал... И стъпвам аз по калдъръма в моя град и моят град със радост ме прегръща...\"
   Изпълненото ми с радост сърце сега бе готово да се разтвори и да сподели най-съкровените си чувства. Придобих невероятно усещане за свобода - свободата да изразяваш напълно откровено най-интимните си мисли, защото очакваш да срещнат отзвук в също толкова откровени сърца.
   Преди още да излезе книгата ми, написах: „Искаш ли да видиш колко съм хубава?... Онемях... Застинаха в гърлото думите... Не посмях да я докосна безумно... Че е грях... А беше толкова хубава...\"
   Това беше едно от най-сърдечните ми откровения, една болезнена въздишка родена от вечната мисъл за греха. И като се връщам във времето, виждам колко пъти съм има основание да произнеса тези думи.

    Бях още студент. Имах прекрасна компания, в която основен колорит внасяха бъдещите акушерки и рехабилитаторки. Разбира се, и част от нашите колежки. Танцувахме, четяхме хубави стихове и се натискахме по системата „всеки със всеки\". Но само толкоз. Нямаше никакво любовно обвързване и може би тъкмо затова се чувствахме така добре. Аз редовно поднасях на омагьосаната аудитория красиви стихове и това караше очите на нежната половина от компанията да се овлажняват и техните притежателки още по-страстно да се притискат в безкрайните блуз-парчета. Много близки бяхме с една от колежките ми. Тя наскоро беше изгубила девствеността си. Тогава беше нормално това да се случва на деветнайсет-двайсет годишна възраст. Нейният приятел беше студент в горните курсове и се сещаше изключително рядко за нея. Когато танцувахме, тялото й потръпваше от желание, но тя не смееше да му се подчини, защото държеше на единствения си засега любовник.
   Тогава научих, че може да се получи анемия от полов глад, както тя охотно ми разказа.

   Веднъж бяхме отишли на палатки край някакъв язовир западно от София. Трябваше кавалерски да я придружа до автобуса, но преди това влязохме в палатката да се преоблече. Бяхме съвсем сами. Тогава тя ме помоли да разкопчая сутиена на банския й. Падна закопчалка, а ръцете ми все още стояха на нежния й гол гръб. Не знаех какво да правя. Оставаше само да плъзна леко жадните си ръце и да притисна сочните й гърди. Но нали тя ми беше приятелка... А на приятелите не се правят такива неща... И изнесох възбуденото си тяло навън.
   Оттогава много пъти съм си мислел дали не съм добавил още един грях като не се осмелих да направя страстната крачка.
   Казват, че за всеки такъв случай на оня свят Господ ще ни пуска по един червен заек да го гоним. А колко ли заека ще пусне на мен?...
   Ето, оттогава още не спират да ме преследват многобройните въпроси за греха.
   Но като разбрах колко много сродни души се вълнуват от мисълта за несторения или сторен грях, започнах по-леко да прекрачвам границата - поне в мислите си, и все по-често да проявявам готовност да се предам на изкушението. И написах: „- Виж колко съм хубава - показа ми тя. - Недей ме погубва! - отвърнах й аз. - Ела и люби ме! Не чувствам аз свян. - Аз идвам! Изпий ме! Макар да е грях.\"

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me