StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,386
   Потребители: 12,378
   Автори: 4,012
   Коментари: 319,017
   Точки: 2,650,231
   Съобщения: 154,482
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,744

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 19

 

ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 19

Време беше отново да се откъсна от спокойствието, което ми донесоха няколкото дни в малкия град. Тъкмо се готвех за поредното пътуване, когато телефонът позвъня и чух едно разплакано гласче, което се опитваше да ми обясни нещо, но се изгуби в отчаяни хлипания. Това, което разбрах беше достатъчно, за да тръгна към ридаещото дете без да знам какво точно се е случило. Минаваха ми всякакви мисли през главата. Знаех, че е съвсем сама, тъй като приятелката й вече живееше с новата си любов. Вероятно нещо се беше случило с новия ухажор. Трудно ми беше да си представя какво, но ми беше ясно, че е разтърсило необратимо мъничкото сърчице. Карах максимално бързо, за да успея да спестя поне няколко минути от болката на това наранено неясно от кого дете.

Когато запъхтян влязох в дома й, видях едно променено до неузнаваемост лице. Зачервените очи бяха подпухнали от плач. Прегърнахме се с това толкова щастливо до преди няколко дни дете и риданието му стана още по неудържимо. Не можехме да пророним дума и двамата. Само сълзите ни се сляха в един безутешен поток. Не смеех да я попитам нищо, защото знаех, че няма да може да ми отговори. Безкрайно дълго я притисках в прегръдките си и почувствах как близостта ми постепенно я успокоява.

- Поплачи си, малко мое... Поплачи си... Поплачи на мойто рамо... То е силно... Ще те приюти... Ще ти дам сила от мокрото си рамо... Ще те утеша... Ето, аз съм тук... Поплачи си... Всичко е наред...

- Нищо не може да бъде наред... Нищо... - И започна отчаяно да ме удря с малките си юмручета. - Нищо не може да бъде наред, щом не си до мен...

Притиснах още по-силно ридаещото момиче без да знам какво да правя. Не исках да знам за нищо друго. Нямаше нищо по-важно от това, че сега моето малко момиче обливаше рамото ми със сълзи, а аз не знаех какво да направя. Само милвах косата й и продължавах да притискам малката главица към гърдите си.

- Аз съм тук, малко мое... Аз съм тук... Щом съм тук значи отново ще се утешат хубавите очи... Колко пъти си се натъжавала и винаги съм изпивал болката ти... Ето, сега отпивам горчивите сълзи... Устните ми ще подсушат измъченото ти лице... Ще се върне усмивката... Вярвай ми... Аз винаги връщам усмивките...

- Колко спокойно си живеех преди да те срещна... Винаги бях весела... А сега... Ти си виновен за всичко... Колко сълзи пролях заради теб... Къде отиде онова безгрижно момиче... А бях повярвала, че съм цвете... Какво цвете мога да бъда аз... Повяхнало цвете... Тъжно цвете... По-добре да бях останала онова безгрижно, обикновено момиче, отколкото едно красиво, но тъжно цвете... Какво ще правя сега?... Ти така ме обърка... Кой сега ще ме подреди отново...

Взех в ръце треперещото от вълнение плачещо момиче, седнах и го притиснах в скута си като леко го полюшвах. Започнах леко да си тананикам една хубава тъжна мелодия. Чувствах как се успокоява изтощеното от преживяната болка тяло. Продължавах моята тъжна песен, докато почувствах как потрепва отпуснатата ръка и как полека сънят обхваща умореното тяло. Постоях още няколко минути така докато всички потрепвания стихнат. Чувствах се като баща, който току що е успял да преспи своето наранено дете и това усещане ме изпълваше с покой. Преживяната болка ме сближи още повече с това дете, преобърнало през последните седмици изцяло живота ми. Изпитвах нежно умиление, докато държах това детинско тяло в ръцете си. Полека станах и внимателно го занесох до леглото. Постоях още няколко минути така, а след това взех бележника и седнах на масичката. Трябваше да намеря думите, с които да утеша мъничкото разплакано сърчице до мен... „Поплачи си, малко мое, на мокрото ми рамо... Поплачи си..."

 

Покрих с лека завивка успокоеното детско тяло и дълго гледах милото личице, от което сънят бе отнел болката и по което от време на време преминаваше усмивка, изпратена от дълбините на някакъв странен сън. Очаквах утрото да върне отново усмивката на лъчезарното лице и да отмие солените горчиви следи по него. Внимателно легнах до успокоеното телце, но дълги часове сънят не приклопваше уморените клепачи. Още не знаех какво се е случило, та така силно да се разтресе обърканото от повратности сърчице. А може би и никога нямаше да науча. Ясно бе едно - сега трябваше да стоя много близо до моето крехко цвете, за да успея да му върна радостта и да събудя красивите му очаквания.

Събудих се от шума на душа в банята. Бях спал дълбоко и непробудно няколко часа. Изненадах се, когато почувствах влажните устни по умореното си лице.

- Добро утро... Виж, няма ги сълзите... Защото ти си тук...Толкова спокойствие наливаш в уморените ми сетива, когато си тук... Не знаех колко хубаво умееш да приспиваш... Изведнъж изчезна болката като почувствах как ме обгръща силното ти тяло... Много хубаво се заспива, когато има кой да ти попее...Аз бях малко лоша снощи... Нали не ми се сърдиш... То е, защото беше много силна болката... Помниш ли какво ти казах на онази хубава поляна?... Че много високо ме издигаш и сигурно много ще боли като падна... Не мисли, че съжалявам... С никого не съм летяла тъй високо... Не съжалявам за полета, който ми донесе... Не съжалявам... По скоро ми е жал за тези, които въобще не са летели... Нали не ми се сърдиш, че бях толкова лоша?...

- Мъничко мое... За нищо не ти се сърдя... Радвам се, че са отново спокойни очите ти... Макар че са все още малко тъжни... Не разбирам какво ги направи толкова тъжни.

- Искаш ли да видиш какво хубаво кафе съм направила? Има и малко сладкиши... Обади ми се моята приятелка... Много е щастлива... Известно време ще съм сама... Докато свърши сесията... Не знам как ще чета с тази моя объркана глава... Когато каза, че ще ни донесеш безпокойство там в нашето кафене, аз се зарадвах. Хареса ми безпокойството, което изпитах когато за пръв път се кръстосаха погледите ни... А когато проговори коленете ми омекнаха... Трепереха ръцете ми докато търсех бележника... Още в първата минута се почувствах безнадеждно влюбена. Помислих какво ще стане ако сляза от автобуса и повече никога не те видя. И това стана само за няколко минути. Само за няколко минути неопитното ми сърце разбра, че всъщност е чакало теб... Затова на сърцето трябва да се вярва. Сърцето винаги знае пътя... Не може да се заповядва на сърцето кого да обича. То не може да бъде разумно и да изпълнява команди. Сърцето безпогрешно разпознава любовта. Затова трябва да му се вярва... Виждаш ли колко мъдра съм станала?

- Аз ви донесох безпокойство, защото ви дадох ябълката на познанието. Но познанието носи и болка. Болка носи страхът, че може да изгубиш това, което си получил. Има един голям поет, когото вашето поколение не познава - Пеньо Пенев. Той казва: „...Всяка клетва е само измама, всяка нежност крий удари груби. - Нека никога нищичко няма, за да няма какво да се губи!..." Затова беше така спокойна преди. Защото нямаше какво да губиш... Но ако те попитам сега: би ли била по-щастлива ако не бе изживяла тази любов, какво би отговорила? Радостта върви ръка за ръка с болката... Иначе по какво ще разберем, че сме щастливи?

- Наистина сега много по-добре разбирам каква радост си ми донесъл И преди съзнавах колко много любов получавам, но нямаше с кого да те сравня. Сега още по-добре разбирам колко съвършена е нашата любов. Жалко че има един много голям недостатък... Тя е осъдена... Затова гледам да съм непрекъснато до теб... Да пия любов всеки ден... Моля те, не ме оставяй повече сама... Моля те!... Искам да бъда с тебе, господин Възрастен Господин!

При тези думи мъничкото телце прелетя през масата, седна в скута ми и нежно ме целуна. В очите сега беше останала съвсем мъничко тъга. Имаше вече повече мъдрост в тези влюбени очи и затова по-малко безгрижие. Така прегърнати можехме да разговаряме с часове и да си разменяме нежни успокоителни целувки. Обещах, че ще идвам почти всяка вечер, за да я приспивам на мъжкото рамо, което така често бе започнала да оросява. А тя ми обеща, че ще стане първа читанка и ще вземе успешно всичките си изпити. Пак се върна спокойствието и усмивката в странното ни семейство.

Сега беше време да се заема с новата си работа. Получих последната си целувка и тръгнах с любопитство към новите изненади на деня. Бях спокоен, защото се беше върнала отново красивата усмивка и блясъкът в любимите очи.

 

Когато пристигнах в ресторанта, собственикът и архитекта бяха вече там. Уточнихме последните подробности по работата. Изненадах се, че ми бяха осигурили апартамент в същата сграда, за който още не се беше намерил купувач. Запознаха ме с новия ми помощник - младо около двадесет и пет годишно момче. Впечатлих се от сърдечното му ръкостискане. Никога не ме е подвеждало първото впечатление, което получавам при запознанство. Изглежда на хората не е присъщо да имитират сърдечност. Момчето беше малко по-ниско от мен, но с много добро телосложение. Носеше средно дълга коса. Живите му очи бяха пъстри, с преобладаващо зелен цвят.

Трябваше ми малко време, за да се ориентирам в обстановката. Моят нов помощник се чувстваше малко притеснен, че не мога да му намеря достатъчно работа, но постепенно се сработихме. Разбрах, че е студент последна година. Родителите му получавали съвсем скромно възнаграждение и затова се налагало понякога да работи. Имал по-малка сестра в някакво средно училище.

Винаги се получава така, че в работата се завързват много сърдечни приятелства. Ето Орфи... Само за няколко часа с него вече бяхме приятели. Въпреки голямата разлика в годините, започнахме да се разбираме все по-добре и с новия ми помощник. Винаги докато работя обичам леко да си припявам любими песни. Сега ми звучаха песните от последната ни среща. Моят приятел се учуди, че никога не ги е чувал, макар че звучат толкова добре. Оказа се, че и той обича да пее и понякога свири на китара. Дори има и няколко свои песни. И двамата стигнахме до извода, че може да се получи някога добър купон.

Седнахме да обядваме на импровизирана софра. Полека се отпускахме и започвахме да си разказваме все по-интимни неща. До края на деня знаехме почти целите си биографии. Откривах все повече сходство между моите младежки години и сегашния му живот. Открих, че когато се освободи от притеснителността си, умее да говори доста добре.

Тръгнахме си малко по-рано, защото някъде едно объркано момиче чакаше да му занеса спокойствие. Освен спокойствие сега носех и прекрасен бял гербер. Подскочи от радост малкото ми момиче, а веселият му смях не спираше докато го разнасях радостно из стаята. Радвах се, че почти е изчезнала тъгата от хубавите очи.

Седнахме след малко да вечеряме. Домакинята се грижеше за мен като в истинско семейство.

- Виждаш ли какъв вълшебник си? Сякаш никога не е имало сълзи в очите ми... Познавам, че ни предстоят много хубави дни. Да не говорим за нощите... Почти съм забравила как се правеше... Няма ли да ми припомниш?... И не забравяй ритуала... Отнеси ме на ръце...

Прегърнаха се влюбените тела с много нежност. Оказа се, че нищо не сме забравили и дълго се огъвахме и изследвахме чувствените си тела. Отново всичко си беше на мястото.

 

Така минаха няколко дни изпълнени с любов и спокойствие.

В работата също всичко беше наред.С новия ми приятел ставахме все по-близки. Така неусетно стигнахме до темата за жените. Признах си за лекото отклонение от правия път, а той ми разказа интересната си любовна одисея:

- Бях много притеснителен като ученик. Покрай китарата все ме канеха на купони. Натискахме се с разни свободомислещи гаджета, но все не ми достигаше куража за решителната стъпка. Страхувах се, че няма да се справя и ще се изложа пред приятелите си. Така станах студент, а още бях девствен. Направо срам. Започнах да се чудя дали съм наред. По едно време влязох в един сайт за запознанства. Харесах си една кака на около трийсет. Разменихме си няколко писма за опознаване и накрая се престраших. Предварително бях си признал, че си търся жена да ме освободи от този недъг. Срещнахме се в нейното жилище. Бях страшно притеснен. Но поне нямаше какво да губя. Каката беше много търпелива, но когато ми разкопча панталона, мъжествеността ми съвсем се смути и тогава си казах: край. Тогава тя легна на леглото гола с гръб към мен, за да не ме смущава. За пръв път виждах съвсем гола жена на живо. Внезапно се възбудих при вида на страхотните форми, приближих се и докоснах нежната извивка на ханша. Щях да се пръсна от възбуда. Тогава каката го потърси отново с устни, но само след минута се дръпнах, защото щях да изгубя съдържанието му. Тогава тя го насочи към топлата си дълбочина и докато разбера, че съм я достигнал драгоценната течност вече беше изтекла. След малко бях допуснат на поправителен. Издържах го успешно. Та от тогава се срещаме от време на време, колкото да кажа, че съм ходил при жена. Казвам това, защото по нищо друго не си допадаме, а едното голо чукане далеч не е всичко. Все някога знам, че ще се намери момиче, което да може да ми даде нещо повече от това. Сега срещам много хубави момичета, които ми подсказват с погледа си, че не биха имали нищо против, но все има нещо, което ме възпира да направя първата стъпка... Не намирам думите...

- Много добре ми е познато това състояние. И аз цял живот въздишам след хубавиците, те въздишат след мен... Сега за пръв път преодолях притеснението и ето, че вратата се отвори. Много е просто. Просто трябва да почукаш на вратата. Иначе е безсмислено да чакаш да ти отворят. Забелязал ли си онази дългокраката мадама, дето идва от време на време. Направо манекенка. А какви страхотни зелени очи има... Това е управителката на ресторанта. Преди няколко дни попитах пазача откъде са се взели тези страшни бедра, а той вземал та й казал. Сега виждам как се овлажняват зелените очи като кръстосаме погледи. Виждаш ли колко малко й трябва на жената... Просто да я забележиш. Никога не се уморява да приема възхищението на мъжките погледи. Никога. Знам, че една крачка да направя и ще падне. Но аз си имам една спирачка, която ме пази от такива стъпки - мисълта за греха. Постоянно се чувствам устремен към тези неземни хубавици и в същото време тази мисъл ме спира. И съгрешавам само във въображението си. Ще ти призная какво написах тези дни заради зеленоокото изкушение: „Премина днес грехът край мен с зелени бляскави очи, понесени от стройни мургави нозе, накарали кръвта да закрещи. Смутен, до нея аз се приближих да  търся думите за болката, която в миг сърцето ми роди, объркано от близостта на Дългоногата. Полегна нежна в нежните треви - не властната, не гордата - покорната. Обнажи в трепет жадните гърди и лудо ме притисна Дългоногата. Сред нежен мъх тогаз открих аз извора на Дългоногата. Нектар неземен дълго пих от извора свещен на Дългоногата. Следа остана в меките треви от две тела споени в полета... О, знам, не ще ми Бог прости, но пих от извора на Дългоногата."

- Страхотно! И това си го написал ти? Страхотно! Докато те слушах ми прозвуча мелодия. Може да се получи интересна песен. Да си призная, успя да ме изненадаш.

- Виждаш ли каква магьосница е жената. Само да мине край теб и се преобръща светът и започват да ти звучат невероятни думи и звуци. Само заради тази магьосница съм започнал няколко неща: „...Аз не зная коя си... Не знаеш ти кой съм... Срещам те само в съня си и само насън те докосвам... Ти преобърна в мене света... Моля ти се подреди го ... Не ме изоставяй така умълчан и безимен..."

- Та ти си вечно влюбен... Не знам как издържаш така. Понякога и аз изпитвам това състояние на неопределена влюбеност, но то по-скоро е едно ненасочено желание нещо да се случи. Само че аз не успявам така красиво да описвам желанията си с думи. Признавам си, че опитвам понякога и аз да пиша, но сега като те слушам, ми става ясно че още нищо не правя.

- Не се тревожи. Ще се получи. Ще ти подаря една книга, която може би ще ти помогне.

- О, ти и книга си издал! Не мога да повярвам. Някак си не се връзват камъните с поезията... А може би е тъкмо обратното... Сега разбирам защо е тъй влюбено твоето момиче... Умееш да омагьосваш с думи.

- С това момиче прекарах едни от най-красивите мигове в живота си. Никога не съм се влюбвал така. Станали сме си толкова близки, че не знам как ще се разделяме. Ако можеше да останем завинаги заедно би било прекрасно, но това е невъзможно. Аз ще го преживея някак, но тя не би могла да го понесе ако остане сама. Сега, като е познала вече любовта, не бива да остава без човек до нея. Това наивно момиче ще чака да открие в следващия мъж отново мене, а това няма как да стане. Ние сме постигнали такава чистота на общуване, каквато има само в книгите. Затова се страхувам, че всяка следваща връзка ще я разочарова.

- Разбирам... Страхът от такова разочарование ме кара и мене да се пазя от нови контакти. Изглежда, че искаме от живота повече, отколкото може да ни даде и като не го намерим се свиваме в себе си.

- Виждаш ли в какви тежки философии задълбахме... Аз знам едно: Щом Бог ни обича, той непременно ще ни поднесе най-доброто решение. Това ми носи спокойствие. А сега трябва да тръгваме, защото някъде ме чака едно влюбено момиче.

Когато влязох при влюбеното момиче, то започна радостно да ме целува още от вратата.

- Взех си чудесно изпита дето толкова се страхувах. Виж каква маса съм приготвила, за да отпразнуваме случая.

- Ако знаех, че има повод за празнуване, щях да ти донеса цвете. Но сега ще ти подаря целувка... Докато танцуваме на хубавата музика... Ела...

- Харесва ми докосването ти, когато танцуваме... Тихо...

Няколко минути мълчаливо се притискаха телата ни унесени в ритъма на красивата музика... Накрая устните ни се впиха в продължителна целувка.

- Ела да видиш каква вечеря съм приготвила... И онова хубаво вино...  На здраве...

- Да пием за днешния ти успех. И за следващите...

- За любовта... Която все тъй щедро ни навестява.

Отпихме и се задълбочихме в дегустация на кулинарните произведения на щастливата домакиня. Малко загадъчно ме поглеждаше тя, като че ли търсеше момент да сподели нещо отдавна замислено.

- Знаеш ли? Струва ми се, че съм намерила решение на проблема с невъзможната любов... Отдавна мисля за това... Нали виждаш как се радвам на децата в градинката... Искам да ми направиш едно бебе... Не ме прекъсвай... Тебе мога лесно да изгубя, но ако имам едно бебе, то ще бъде винаги с мен... И никой няма да може да ми го отнеме... Ще има твоите очи... И винаги ще мога да те откривам в тях... Дори, когато косата ми побелее... Няма да бъде силен като тебе, защото моето малко тяло няма да може да роди такъв голям син... Но очите му ще са същите... И ще са винаги с мене... Виждаш ли какво хубаво нещо искам от тебе...

Сега очите срещу мен станаха замечтани... И малко тъжни... Толкова важно беше това, което ми казваше влюбеното дете, че аз не можах да остана срещу нея като в някакъв делови разговор, а се приближих, прегърнах я и я взех в скута си.

- Мъничко мое... Няма по-голямо доказателство за силата на една любов от желанието на жената да роди дете от любимия си мъж... Благодаря ти, че толкова много ме обичаш... Само че сега е много рано да мислиш за това... Аз също бих се радвал да докажа любовта си към теб по такъв безсмъртен начин... Но сега има да ти се случват още толкова красиви неща... Обещавам ти, че когато станеш готова за това, ще ти направя най-красивото бебе на света... Вярвай ми...

Това обещание накара устните отново да ми благодарят с нежна целувка.

- Все пак мисля, че няма нищо лошо в това да ми обясниш още веднъж как би го направил... Занеси ме...

Обясних и внимателно и красноречиво. А тя с охота прие обяснението...

Следващата сутрин се събудих преди нея.

- Мъничко... Приготвил съм ти една изненада... Искаш ли днес да ми дойдеш на гости?

- Наистина ли? Дай целувка. Аз отдавна се каня да те помоля за това, но все не остава време. Много съм любопитна.

- Ще те чакам на метрото към обяд.

 

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Еротична
публикувана на: 2011-04-07
прочитания: 405
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход