ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 18

- Аз вече ревнувам малко... Свикнах да те имам само за себе си... Но от друга страна съм много любопитна. Сега съм по-опитна и искам да знам какво още могат да почувстват сетивата ми. Хайде да започваме... Но искам пак да ме занесеш на ръце... Много ми харесва този ритуал. Има нещо мило и тържествено в него... Точно така... Хубаво е някой друг да сваля дрехите ти... Много ми е хубаво да не върша нищо... Да се случва всичко без моя намеса... Да бродят по мене ръцете ви и всяко докоснато кътче да трепва под тях... Не мога да се наситя на устните ви... Ти май забравяш какво ми беше обещал... Иди и провери дали е все тъй сладък онзи извор... Да... Нищо не е по-хубаво от това... Не искам да говоря повече...

Продължих тихо да изследвам нежните сетива и когато почувствах, че плодът е достатъчно узрял бавно потънах в него. Тялото вече беше по-опитно и се вълнуваше по различен начин. Не спираха да се трудят ръцете на моята помощничка и не след дълго щастливото тяло се огъна в нежни конвулсии. Когато след няколко минути сетивата се смириха, гласчето отново проговори:

- С всеки път ми става все по-хубаво... Много е радостно малкото ми тяло... Искаше ми се и аз да те докосвам, но нямах сили... Сега ще поправя грешката... Бях забравила колко са сочни хубавите ти гърди... Искам аз да сляза сега долу... За последен път...

Така аз останах да се радвам на несравнимото очарование на прелестите от горния етаж, но след малко и долния етаж поиска намесата ми. Сега това тяло значително беше повишило своята чувственост и само след минута се взриви с още по-голяма сила от преди. След няколко минути и двете нежни главици се отпуснаха уморени върху мъжките рамена.

- Помниш ли как се уплашихме от онзи фонтан и оставихме работата си наполовина. Не бива да допускаме пак тази грешка. Никога не съм пробвала какво ще се случи ако му помогнем с устни. Искаш ли?

При тези думи неопитните устни започнаха да изследват разтревожената ми мъжественост и събудиха неповторими вълнения в грешното ми тяло. Когато разбраха, че мигът е дошъл, предпочетоха да довършат делото с ръце като с любопитство наблюдаваха необичайното явление.

Преминахме набързо през банята и нашето тройно влюбено тяло за последен път остана в общо легло.

 

Утрото ни намери все така прегърнати. Имаше малко тъга в светлите очи:

- Много ми беше хубаво с вас... Но сега ме чака друга любов... Друг път... Грижи се за малката ми сестричка... Не я оставяй сама... Моля те.

С усилие оставих двете момичета, с които преживяхме толкова странни радости. А може би точно необичайността събужда в нас най-красивите трепети и ни вади от сивотата на делничното ежедневие... Дори не питам грях ли беше необичайната ни близост... Стига ни това, че беше красива.

 

Правех последни щрихи на новото си произведение, когато дойде собственикът с чаровната стопанка. Приятно ми беше да гледам как се радват на творението ми. Въобще много си харесвам работата. Доставя ми удоволствие докато работя и създавам необичайни форми. А има и нещо друго важно - следата. „Навсякъде, където мина, следа от моята ръка личи...\"

- Много добре се получи всичко. Искам да ти направя едно ново предложение. Правя в града един нов ресторант, в който ще има голямо пано. Ако искаш мога да го възложа на теб. Не ми отговаряй веднага. Искам утре да видиш за какво става дума.

На следващия ден се срещнахме отново, но вече в ресторанта. Там беше и архитектът - младо високо момче с амбиции и добро въображение. Тук нещата бяха доста по-сложни. Идеята беше да се създаде интериор подобен на останките от римски стени в софийските подлези. Имаше чудесни тухли с малки размери от някакви стари къщи. Трябваше да съчетаем тези тухли с камъка. Щеше да се получи страхотно. Уточнихме всички подробности и се разбрахме да ми осигурят помощник, тъй като работата беше много.

Реших да си взема няколко дни почивка и затова се обадих на очакващото гласче. След час вече бяхме седнали в нашето любовно кафене. Настроението на моето малко момиче беше чудесно.

- Знаеш ли, че твоята порно приятелка ми даде някакви пари. Каза, че си ги заработил. Внимавай как си заработваш парите.

- Едно от нещата, които не умея, е да правя подаръци. Тъй като ти ме запозна с нея смятам, че основната заслуга е твоя. Затова ще си направиш някакъв подарък с тях.

- Но те никак не са малко... Може да направим някаква екскурзия с тях... Не знам... Искам да ти призная нещо... Едно момче, дето ти намекнах по-рано, все по-дръзко се опитва да флиртува с мен... Не че имам нужда от това, но нали уж трябва да се оглеждам за ухажори. Той е много внимателен, но не бих казала, че ми харесва особено. Просто си пием кафето заедно и си говорим. Не ми изглежда много опитен в любовните дела, но кой знае...

- Моля те, внимавай. Да не те нарани. Може да се видим заедно някой път, но като се върна. Сега няма да се виждаме няколко дни, но след това ще бъда тук почти месец. Ще съм постоянно до теб. Дано да ти се случват хубави неща и когато ме няма.

- Искам сега да се разходим заедно. Много ми е хубаво, когато се разхождаме сред хората. Приятно ми е да чувствам, че ни поглеждат с любов. Сигурно изглеждаме добре, щом ни харесват. Едва ли си мислят, че съм ти дъщеря. Толкова недвусмислено влюбена изглеждам... Все повече ми се иска да се спираме на детската площадка. Ела. Много странна е любовта, която изпитвам като гледам децата. Започвам да виждам света през техните доверчиви очи и той започва още повече да ми харесва. Нека постоим до тях.

Поседнахме на една пейка до детската площадка, където само преди няколко дни едно влюбено момиче целуваше осолената от сълзите му риза. Но сега тези очи бяха щастливи и спокойни. Неспокойният сега бях аз. Нещо вътре в мен ми подсказваше, че тази кратка раздяла може би ще наруши идилията, в която живеехме през последните седмици.

Изпратих вече тъжното момиче до автобуса и стъпих отново на земята. Сега предстоеше да се върна към нормалния си ритъм на живот, от който тъй красиво бях успял да избягам.

 

Пътувах към моя малък град през живописната планина и все повече се откъсвах от преживяните събития. Безпокоеше ме отново мисълта за греха. Страхувах се, че може би няма да мога да общувам с близките си така, както съм общувал до сега. Приемах, че с това любовно отклонение съм помогнал и на други хора да се чувстват щастливи и съм извършил нещо много добро. Но това отклонение не се вписваше в мярката за греха, колкото и да се опитвах да го оправдая.

Пристигнах на вилата до любимата река, където ме чакаха моите близки, насядали около Слънчевия камък. И тук всичко беше изпълнено с любов. И тук така щедро получавах и раздавах любов. Реката си беше все същата, и върбата, и патиците... Всичко си беше все същото. Отново различният бях само аз.

Прибрахме се в града, колкото да успеем да направим кратка разходка по познатия площад и да се срещнем с част от приятелите. Веднага си спретнахме среща за следващия ден на вилата. Ето, идваше си всичко на мястото. Вече в мислите ми имаше очакване за празник. Полека се завръщах към ритъма на предишния живот, в който също имаше много радост.

На сутринта отново седнахме на любимата тераса, а умореното ми от преживявания сърце се отпусна в красивата безтегловност, която винаги ми носеше очарователната гледка. Попиваха отново очите ми спокойствието, идващо неизменно от величествената планина. Изпълваше се грешното ми същество с благодарност към Бога, дето тъй щедро бе решил, че трябва да прекарам живота си в едно от най-красивите кътчета на България. Много добре знаех, че нищо в този свят не става случайно. Затова ме е пратил Бог тук. Защото е знаел, че ще съумея да превърна в красиви думи трепетите, които непрестанно изпълват неспокойния ми дух при общуване с красотата. Може би затова е изпратил Той онова нежно изкушение - за да може обърканият ми дух да намери онези красиви думи, с които да смути самотните или потънали в леност сърца. Може би точно затова ще ми прости греха на това красиво отклонение. Защото то ми помага да раздавам любов, да създавам с думите си потребност от любов, да раждам с тях надежда за любов. Затуй мисля, че ще ме разбере Бог. Защото Бог е любов!

Иначе животът наоколо си тече със същото неизменно спокойствие. Все така е бистра вечната река. Все така тичат децата след гълъбите по площада, а майките влюбено ги гледат. И звънките токчета не престават със своя кокетен морз да изпращат послания към заслушания неспокоен мъжки свят. Горещият ден е скъсил поличките до неудобни размери. А деколтетата толкова са се разширили, че всеки миг могат да изгубят драгоценното си съдържание. И очите на този ококорен влюбен свят блестят тъй предизвикателно и будят толкоз неочаквани надежди... Отвсякъде струи красота в такова изобилие, че поражда усещане за нежен, божествен звън, който допълнително опива събудените сетива.

Гледам този прекрасен свят от моята тераса, но трепетите, които събужда в мен, са сега съвсем различни. Радвам се отново на разнообразието от багри, звуци и форми, но влюбеното ми сърце е все там - при онова прекрасно голо тяло, при тези блестящи от очакване очи, при онзи звънък смях... Замечтаното ми изражение буди въпроси, на които не мога да отговоря. И полека стъпвам на земята, защото трябва да занеса земното си тяло в онзи дивен земен кът, който също не бих получил ако Бог не ме обичаше.

Към обяд почти целия отбор се събра около Слънчевия камък. Върбата щедро разпери клони над възбудената ни компания. След като отпихме неколкократно от домашното люто питие, прозвуча акорд на китара над бълбукащата река и накара патиците да се заслушат. Песента беше тази, която обединяваше нашата скромна компания и ни караше всеки път с нетърпение да чакаме нови срещи. Най-често пеехме руски песни. Струваше ни се, че само те могат да изразят лиричните настроения, които ни обединяваха. Имаше в компанията ни една изключително музикална украинка. Сега тя взе китарата и всички стихнахме, потънали в дълбочината на божествения й глас. И реката стихна заслушана. Изпълваха такива мигове сърцата ни с любов и смирение и ни караха да се чувстваме още по-близки. Затова, щом чуехме, че отново ще има такава среща, започваше да ни звучи мелодия от някоя позната песен. Още преди няколко години в очакване на една такава среща спонтанно се роди една нова песен, която запяхме и сега: „ Елате, добри ми приятели! Елате ний пак да се срещнем. Елате, стоплете душата ми. Елате, кажете по нещо... Че свива се времето шеметно... Самотно се свива сърцето... Елате, стоплете мен грешника и ваш\'та любов донесете... Елате да попеем! Елате да поплачем и младостта отминала да си припомним...\"

Имаше в нашия репертоар песни по известни текстове, но с мелодии от нашите музикални приятели. Разтвориха се щастливите ни сърца, стоплени от хубавите спомени и незабравимите песни, които продължаваха да звучат над заслушаната река. Това беше една от най-красивите идилии, които сме преживявали някога. Всичките ми приятели бяха изключително романтични и поетични хора и това правеше незабравима всяка наша среща. Винаги четяхме стихове написани от някой от нас или от друг автор. Сега ги изненадах с моя „Завет\": „Когато дойде сетният ми час, приятелите, знам, при мен ще дойдат... И няма да мога тогаз да извикам: „Не скърбете за мене, приятели, а нашите песни запейте... Стоплете със песен душата ми и болката в песен излейте... Знам, ще ви мислят за луди, но вие ми пейте, приятели. Аз ще ви чуя!\"

Понатъжихме се малко от темата за неизбежността, но след малко отново звънна китарата и смехът ни се смеси със събуденото бълбукане на реката.

Отмина и този прекрасен ден, изпълнен с радостта от най-красивото приятелско откровение, което винаги носехме във вечно младите си сърца. Тръгнахме си с обещанието отново и отново да се срещаме и да изпълваме с още такива незабравими дни прекрасния си земен живот.

Но макар че денят ми бе изпълнен с толкова вълнуващи преживявания, не забравях, че някъде там едно самотно момиче мисли за мен, без да знае как разкъсва сърцето ми в този побъркан от красота свят.

На следващия ден нарочно си намерих изключително тежка работа, за да потърся отдушник на натрупаното от противоречивите мисли напрежение. Започнах да отбирам камъни и да ги изнасям на брега на реката, за да изградя защитна стена срещу наводненията, които понякога заливаха райския кът. Чувствах се щастлив, че има толкова енергия в здравото ми тяло. Така се трудих няколко дни и това натоварване смири донякъде объркания от тревожните лутания дух.