ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 11

Когато вече се прибирах в бунгалото си, телефонът внезапно иззвъня.

- Защо не спиш, мъничко мое? Толкова е късно...

- Не мога да заспя. Постоянно си представям как очароваш някои други черни очи и как обладаваш някое по-опитно тяло от моето. Толкова е различен сега гласът ти. Познавам, че вече си го направил.

- Не се страхувай, Мъничко! Просто срещнах приятел. Затова съм така развълнуван. Защото човек не среща всеки ден приятели. Лека нощ, мъничко мое.

Прибрах се в бунгалото и се приготвих за сън. За пръв път от много дни заспивах не с мисълта за възбуждащата голота на младите тела, а за този невероятен, чист дух, който носи моят народ. Дух, който не са успели да покварят безбройните превратности в неговата съдба.

Утрото на следващия ден изглеждаше много свежо сред китната зеленина, която буеше отвсякъде в това малко софийско селце. Сред шума на столичния живот бях забравил колко е вълнуваща утринната песен на птиците, които днес се надпреварваха да ме поздравяват и да ми пожелават да изживея още един вълнуващ ден от краткия си земен живот.

Моят нов приятел беше станал рано и с нетърпение ме чакаше, за да ми поднесе утринното кафе. Не говорехме за вълнуващата вечер, а с делови тон се готвехме за един успешен трудов ден.

Винаги се вълнувам, когато започвам нова работа. За мен това беше не просто някакъв труд. Това беше част от пътя към безсмъртието. Чувствах се удовлетворен от това, което вършех. Преди време бях написал: „...Навсякъде, където мина, следа от моята ръка личи. И няма да успее люта зима моята следа да заличи...\"

И ето, изправям се днес пред поредната стена, за да я превърна в паметник. Моят приятел ме гледаше с интерес и се чудеше как да ми помогне, но след малко разбра, че това не е възможно. Останах отново сам пред поредната стена. Знаех, че днес не само сръчно ще работят ръцете ми. Когато заставах пред стената, се чувствах най-силно вглъбен и тогава се раждаха най-хубавите ми идеи. Очаквах, че днешния ден ще бъде особено ползотворен, защото моето чувствително въображение сега беше заредено с невероятните емоции от последните дни.

Още не беше отминало вълнението от предната вечер, което ми донесе съприкосновението с богатия дух на този голям българин. По външен вид той по нищо не се отличаваше от останалите ми сънародници. Дори изглеждаше малко притеснен и нищо във външния му вид не издаваше богатството на душевния му мир. Питах се колко ли такива българи вървят по нашата земя уморени, без да могат да разкрият чувствителната си душевност.

И започна там пред вечно градената стена да отеква в мен: „Уморени и тъжни вървят мойте братя по тази прекрасна свята земя... Огъва се, стене под техните стъпки земята, под уморените техни крака... Тревожно и щедро продължава над мойта страна умореното слънце да свети и да жали за тази земя, родила толкоз предатели и толкова много поети...\"

Позвъняването на телефона ме стресна и разсея тъжните ми мисли:

- Нали се сещаш, че не мога да не мисля за теб. Опитвам се да се разсейвам с ежедневните си грижи, но мисълта ми все се връща към неповторимите мигове, които ми донесе. Харесва ми, че има толкова красиви неща, за които да си спомням.

- Надявам се, че не скучаете вечер със страстната си приятелка.

- О, с нея никога не може да е скучно. Много се е променила след тези незабравими дни. Говори по-малко, а вечер е неудържима. Харесва ми да събуждам толкова лесно възпламенимите страсти и после да ги успокоявам. Това е едно много вълнуващо занимание. Само дето тя малко ми се сърди, че не и давам да ме докосва. А то е, защото искам да е много жадно тялото ми, когато го потърсиш... То май вече си е починало... Нали няма да ме караш още дълго да чакам?

- Скоро ще дойда, мъничко мое. И аз съм зареден с очакване и съм любопитен да почувствам вълненията на жадното ти тяло, когато го разтворя.

- О, не говори така, защото започвам да се овлажнявам - прозвуча звънкият смях в слушалката преди да затвори телефона.

Беше дошло време за обяд. Моят приятел, който иначе нямаше много ангажименти, беше се погрижил за някакво скромно меню. Когато се нахранихме, той проговори.

- Моята жена все ми се кара: „Какъв мъж си ти, та плачеш като дете? Засрами се!\" Не може да разбере тя от колко дълбоко извират сълзите ми и колко съм болезнено щастлив, когато мога да си поплача... Ето, ти ме разбра... Затова толкова развълнуван и щастлив бях снощи. Защото можех откровено да си поплача.

- Ние с теб, Орфи, сме от тези хора, които никога няма да пораснат. Тъй ще си умрем - деца. Не могат другите да разберат колко сме щастливи от това, че сме съумели да останем деца. Когато попитали Христос учениците му: „Учителю, какви е най-добре да бъдем?\", той им отговорил: „Хубаво е да имате хладен разум, но е още важно да имате добро сърце. Но най-хубаво е да носите душата на дете\". Ето, виждаш ли? Ние сме добри ученици на Христос, защото носим в гърдите си още детските души. И точно затова така се радваме на света, защото гледаме на него с очите на деца. И затова сме тъй щастливи. И затова сме толкова близо до Бога. И затова Бог простира десницата си и ни закриля. Защото сме деца.

Когато казвах тези думи, знаех, че бележникът отново ще ми е нужен. И започна отново да ми звучи от онези странни душевни дълбини: „Детето в мен е живо още. Детето в мене не умира. Дори в съня тревожен нощем сърцето детско в мен пулсира. Понякога детето в мене плаче, от радост то понякога крещи. Понякога по уморените клепачи текат все още детските сълзи... От мен детето няма да си иде, додето земният ми път не отшуми.\"

Не знаех на кого да благодаря за този ден, в който развълнуваният ми дух раждаше толкова красиви откровения.

О, много добре знаех, че застава зад мен Онзи, дето нашепва в ухото ми. И се слива с мен Този, дето подрежда живота ми... Идва си всичко на мястото.

Докато общувах с магията на камъка, започна да ми звучи мелодия по стиховете, които току що ме бяха осенили. Мислех си колко ще зарадвам моя нов приятел като му изпея тази току-що родена песен. Искаше ми се да целуна с благодарност камъка, пред който с вълнение се раждаха най-красивите ми мисли... И който ми помагаше да откривам пътя към безсмъртието... „И камъкът, докоснат днес, от утре паметник ще стане, във вечната стена вграден...\" Докосвах камъка и отново и отново си повтарях: „Аз съм един много щастлив човек. Благодаря ти, Господи!\".

Денят преваляше и Орфи с охота подготвяше софрата. Сега тя беше по-богата от снощната. Но преди да седнем на нея, онова далечно гласче ме предупреди:

- Внимавай с кого ще си легнеш довечера, защото искам като дойдеш, и ти да си жаден като мен. Струва ми се, че моето тяло е готова да те приеме отново. Искаш ли да дойдеш утре вечер?

- Може би... Ще се опитам...

- О, не! Искам да знам със сигурност. За да броя в очакване часовете. За да става с всеки час тялото ми все по-влажно! За да е щастливо в очакването си още много преди мига на онова красиво взривяване, което ще ми донесеш... Виждаш ли, че се научавам да говоря красиво почти колкото теб. Защото съм изпълнена с любов... Като теб...

- Добре, мъничкото ми! Утре вечер съм при вас.

- Ура-а! Много съм радостна. Започвам да треперя от очакване още от сега. И да не се преуморяваш. Защото имам нужда от здрав и силен мъж. Шегувам се, разбира се. С моето мъничко плахо тяло можеш да се справиш и без да си много силен. Може би по-важно е да си търпелив... Защото то е толкова плахо и неопитно... Ще целувам много дълго телефона след като го затворя... Приятна вечер!

- И на теб, Мъничко...

Трябваха ми няколко минути, за да успокоя развълнуваното си тяло и едва тогава да приседна на софрата.

- Изглежда някой е много загрижен за теб...

- Има нещо такова. Уж гледаме да сме в мир с Бога. Уж гледаме да бягаме от Греха, но той все ни преследва и в един момент си казва човек: „Уморих се да бягам. Ще се спра да почина от това вечно бягство.\" И Грехът те настигне под формата на едни прекрасни очи, носени от не по-малко красиво тяло. И си казваш тогава: „Добре, че спрях да бягам. Иначе нямаше този прекрасен грях да ме настигне\". Но когато страстите се успокоят, започваш да се чудиш как да отмиеш греха, който те е сполетял.

Но явно Орфи беше много по-опитен от мен в тези дела, защото мъдро ми обясни:

- Аз съм намерил решение. След всяко прегрешение минавам през банята и отмивам греха. След това съм готов да започна отново.

Той говореше съвсем сериозно и явно прилагаше много често тази житейска мъдрост.

- Имам тук една вдовица - млада и красива, дългокрака - страшна. Починал мъжът й при катастрофа. А тя се притеснява да не й извадят приказка хората. Та заради нея се налага да минавам много често през банята.

Надигнахме чашите и отпихме от лютивата течност.

- Има и нещо друго - казах,- което кара Бог да ни опрощава с по-лека ръка прегрешенията. Това, че още се чувстваме деца и по детински успяваме да се радваме ма живота. Тъй както ти живееш в твоя свят на неповторимата родопска песен, тъй живея аз в света на думите. Появиха се днес нови думи в моя бележник и към тези думи се появи мелодия. „Детето в мен е живо още, детето в мене не умира...\" - запях. Ококориха се в изненада очите на този невероятен родопчанин. Никога не беше предполагал, че може да се случи такова нещо пред очите му. Изпълваха се всеки миг все повече те със сълзи и в един момент дойде при мен: „Дай да те прегърна, брат!\" Почувствах по лицето си брадясалата мокра буза.

- Никога не съм предполагал, че някой може да ме развълнува така. Благодаря ти! Защото за пръв път се чувствам така щастлив, че детето и в мен е живо още. Досега съм се срамувал от това... А сега виждам, че то ме приближава до Бога, в който тъй горещо вярвам... Изпей ми още нещо!

- Всеки има своята молитва. Искаш ли да чуеш моята? Преди няколко месеца представих първата си поетична книга и тогава с моите приятели я изпяхме: „Подкрепяй ръката ми, Господи, ръката ми крехка подкрепяй и подреди тъй живота ми, че пред нищо аз да не трепвам. И молива още щом хвана радостен стих ми нашепвай, сърцето щом стане на рана,
стопли го ти с песен небесна. Подкрепяй ръката ми, Господи, камъка тежък да вдигна. А щом се завърна от похода главицата детска да милвам. Научи мене - грешника, Господи, как да помагам на ближния, дето все влачи хомота си, тъй не разбрал Твойта истина. И ме пази да не кривна аз, Господи, лесно от пътя ти праведен и все нашепвай в ухото ми как да опазя душата си. Благодаря ти за болката вчерашна, благодаря ти за всичко аз, Господи.
Благодаря, че обичаш мен, грешника, и за сълзата солена в окото ми.\"

Докато пеех песента, Орфи набра някакъв номер, каза няколко думи и постави телефона на масата. Когато свърших, той взе отново телефона:

- Ето, това е моят приятел, за когото ти говорих днес. Кога ще дойдеш да те запозная?

След това се обърна към мен:

- Ще те запозная вдругиден с моята приятелка. Ще видиш каква страхотна жена е.

Поговорихме още малко за жените, попяхме и аз побързах да се оттегля, защото ме чакаше много труден и интересен ден.

На сутринта изпихме кафетата и аз побързах да се изправя отново пред стената. И отново започнах да търся камъка. И ми прозвуча: „Издирвам аз цял живот камъка, докосвам го топло и нежно, докосвам го всеки ден пламенно, а още не съм го намерил. Избирам аз всеки ден камъка - ту жълт, ту бял, ту черен. Повдигам го всеки ден с рамото, а още не съм го намерил...\"

Изпитах болка, когато написах тези думи. Защото ми беше много ясно кога ще го намеря.

Мисълта за камъка в моята объркана глава се смени с очакването на приближаващата вечер, която обещаваше да бъде изпълнена със силни емоции. Знаех, че двете мили същества в този момент я очакват с още по-голямо вълнение.