Тази книга е моето най-голямо откровение. Написах я за тези, които също като мен се прекланят пред неизчерпаемата женска красота и също като мен смятат, че жената е най-прекрасното божие творение.
   Написах я, за да ви дам свобода - свободата да изказвате без страх най-интимните си мисли и пориви.
   Написах тази книга с дълбокото убеждение, че тя ще помогне на този свят да стане по-добър и по-красив.
   Ще се радвам ако, когато я затворите, си кажете: „Прочетох една дълбоко философска книга за любовта и тя ме промени към добро.\"
   Не се тревожа, че ще ви обезпокоя с необичайния почерк, с който ви поднасям книгата си, защото знам, че повече от всичко ние желаем да ни се случват необичайни и неповторими мигове.
   Подарявам ви тези мигове с всичката си щедрост!

ЕРОТИЧНО ОТКРОВЕНИЕ 1

   Мен ме измъчва мисълта за греха.
   Винаги ме е измъчвала.
   Винаги ме е измъчвал въпросът грях ли е това, че очите ми постоянно се прехласват по неповторимата женска красота.
   Грях ли е това, че непрекъснато срещам неспокойни погледи, които вечно изпращат  своите тревожни послания и карат всичко в мен да трепери?
   Грях ли е това, че очите ми се овлажняват и разширяват, смутени от неповторимото изящество на голото женско тяло?И ако това е грях, защо е трябвало Бог да го създава по един толкова изкусителен начин?
   Защо е вложил Бог всичкото си въображение в създаването на тази красота, ако не ни е позволено да я забелязваме?
   И щом толкова желае тази красота да бъде преоткривана и докосвана, нима е грях, че непрекъснато искаме да я преоткриваме и се стремим да я докоснем?Измъчват ме тези и още хиляди въпроси и възторгът, който буди у мен срещата с всяко
чаровно същество, се сменя понякога от тъга, породена от забраната да се приближа до него и да отговоря на трепетните послания от неутолена жажда, които изпращат влажните и понякога самотни очи.
   И тогава започвам да завиждам на птиците, които не правят нищо друго, освен да се обичат. Те нямат амбиции, нямат стремежи, не са уморени от живота, а само се обичат...
   И отронва тогава сърцето ми болезнена въздишка. И този стон ражда думи, превръща се в стих. И прозвучава в мен: „Ако можеше само да се обичаме, опиянени от вечно привличане... Ако можеше да забравим ний грижите... Ако можеше към невъзможното да не тичаме... Ако можеше да сме свободни като птичките... Ако можеше само да се обичаме... Ако можеше...\".
   Нося цял живот в себе си тази въздишка и болката, че нямам свободата на птиците. Болката, породена от това, че стоя до извора жаден, а нямам право да отпия.
   И вървя жаден през света и ме гори тази жажда и това неясно очакване, че може би ще мога да отхапя забранения плод и този плод ще ми отвърне: „Благодаря ти, че ме намери!. Защото какъв е смисълът, ако самотен стоя на дървото и в безнадеждност чакам да узрея, да падна на земята и да се слея с нея? Благодаря ти, че ме намери!\"И ще се запитам тогава: „Грях ли бе, че откъснах този плод, а не го оставих самотен на онова самотно дърво?\".
   И може би ще получа отговор: „Бог не дава да се берат плодовете. Те зреят, само за да красят райската градина.\"
   Ще се стресна тогава в уплаха и ще продължа да газя жаден в потока, защото не е позволено да се отпива, а може би и да се гази. А дали не е позволено да измия поне очите си?
   Не смея да дочакам отговора, защото ако и това е забранено, къде ще измия тогава просълзените си очи?
   И вървя така през света, ококорен и жаден, и даже понякога щастлиИ милвам с очите си плодовете от райската градина и само насън ги докосвам.
   И тъй като с всеки изминат ден все по-болезнено ме удря въпросът за греха, започвам да се обръщам назад през годините и да се питам колко ли грешни стъпки съм направил.
   Имаше време, когато най-качествените хубавици в моя малък град ми отправяха недвусмислени покани за грях. По-късно разбрах, че самият аз съм бил виновен за това. Защото тогава в техните очи съм бил това, което сега в моите очи са младите момичета с отеснели блузки.
   През тези млади години бе тръгнало веднъж моето младо изкусително тяло да пътува с автобус до София. На една от предните седалки беше седнала невероятна чаровница с леко мургав тен и изпълнени с очакване очи. За да не седне до нея неканен спътник, на местото до себе си бе сложила дамската си чанта. Когато наближих до нея, тя с недвусмислен жест взе чантичката в скута си, напълно убедена, че този висок млад господин непременно ще се възползва от дадената му възможност. Но, без сам да знам защо, може би защото сега грехът бе взел съвсем осезаеми размери, аз отминах и седнах до една позната по-възрастна дама с богат опит в любовните дела. Тя бе забелязала недвусмислената покана и веднага ме смъмри, че пропускам дадения шанс и оставям в очакване една толкова красива жена. Тогава си спомних думите на Зорбас: „Бог е голям дявол. Той прощава много грехове, но един само грях никога не прощава - жена да кани мъж в леглото си и той да откаже.\"
   Постепенно автобусът се запълни и до Очакващите очи седна някакъв чичко. Тогава още нямаше магистрала и спирахме на всяка керемида. По едно време мястото до нея се освободи и Очакващите очи отново се обърнаха назад. Четеше се в тях едновременно неразбиране, очакване и желание. Вероятно около нея гъмжеше от ухажори, а ето сега един съвсем подходящ за флирт мъж се колебае и измъчва възбудените й сетива. Получих удар от лакътя на моята спътница: „Върви, какво чакаш? Нима мислиш, че всеки ден ще ти се удава такъв шанс?\" Тя не разбираше как може това да се случва. Тя знаеше - човек трябва да се възползва от случаите, които   съдбата му предлага. И аз, разбира се, бях силно развълнуван от зова на Очакващите очи, но дълбоко в мен звучеше вечният въпрос за греха.
   Когато стигнахме в София, цялото множество се запъти към трамвая. Очакващите очи вървяха няколко метра пред мен. Качиха се в трамвая през задната врата като очакваха аз да ги последвам. А ако ги бях последвал, какво ли трябваше да направя?... И се качих през предната. Забелязах как постепенно се приближава сред множеството в препълнения трамвай докато най-после застана пред мен. Беше толкова близо, че чувствах топлината на младото й тяло, което дишаше все по-учестено.
   Цялата трепереше от възбуда.