и като спрем себе си пред мокрите следи оставени
на прага на вчера,разнищени лъчите на луната ще
побегнат след крехкия спомен..
там,на свечеряване...прострели пръсти в нищото
ще докосваме безмълвно писъка на морето..
и всички песни на вечния му бяг ще влязат в силуетите ни...
когато слънцето се сбогува със земята и осиротелите песъчинки свиват устни в божествена целувка,а думите бягат от шума на вълните и крият
значенията си в безкрая...
ще следваме ръба на безумието,разказващ тайните на солената вода и капки от невъзможност ще влизат смело в очите ни...
и забравили несмлените истини на света ще изчезнем в тъмната синева и ще страдаме утрини....
и като научим езика на чайките ще литнем в тъмното,взрели поглед в една мечта и намерили
отговорите ще върнем сребърния гердан на луната и смеха на звездите ще разсипе върху нас откровения,сини като нощта...
и в сълзите на запалените огнища
ще останем...да сме...
искаш ли...
да седнем просто на брега на морето и да погледаме вълните...
искаш ли...