Снощи се взривих. Цялото ми \'аз\' се разгради на съставните си части, които се разпръснаха в хаоса, преди да се съберат отново с болезнено туптене... Време ми беше. Бях излиняла твърде много. Солидното покритие на поетическата ми личност се беше изтъркало твърде много с времето, като твърде дълго използвана шкурка. Бяха останали само нащърбени кости, които обгръщаха покровителствено един вкиснал пълнеж от колебания, страхове и недостатъци - не особено ароматна комбинация за изтънчения вкус на все още придирчивото съзнание, което обитаваше черупката ми.

За това се взривих. Доброволно. Дори с леко извратено удоволствие.

Сърцето ми започна неравномерно да изпомпва рима след рима. Няколко символистични идеи проплакаха жално под напора на експресионизма, който безмилостно ги буташе към ешафода на грубостта си. Вадички от идеализирани мечти се плъзнаха надолу по бузите ми, пробягаха към врата и се удавиха в локвата от сарказъм, образувала се в ямката на шията ми. Куп апосиопези заседнаха на устните ми и започнаха да ме давят. Закашлях се, плюейки строфа след строфа. Пълна ретардация обзе съзнанието ми.

Взривих се... и започнах да се изграждам отново. Добавих по малко емоционалност във всеки стих. Украсих всяка една суха идея с по един епитет, силен и въздействащ. Отпратих сивите краски на реалността да се изгубят някъде там, между цветните метафори. Позволих на чувствата си да градират и да градират, докато достигнат върха си, докато мога не под мустак да признавам \'да, чувствам...\' , а смело да заявя поантата на съществуването си - \"Не, аз не чувствам, аз преливам, от емоции. Аз горя! Аз обичам! Обичам по-пламенно, отколкото преди месец, по - всеотдайно, отколкото преди седмица, по-уверено от вчера, по-силно, отколкото преди час!\"

Взривих се... за да се родя отново.