Късогледа съм. Не много. Не нося очила, нарочно. Особено вечер, денят избледнява до черно. Тогава... виждам светлините особено. Лъчите на всяка улична лампа, фаровете на колите са светли петна, рекламите истински  фойерверки. Гледам различно, по-весело. През деня е друго, ореолите не могат да заглушат сивотата, особено когато няма сняг. Сивотата дори размита е все сива. Мъча се да видя нещо отвъд, но няма... Тогава... дали да нося очила? Не искам, не искам да виждам ясно...

   Не искам да видя ясно  силуета в отсрещната витрина. Виждам аромата. Няма ореоли,  мирише на сиво, мирише на прах. Свободни сме да се страхуваме. Свободни сме да  сложим очила, стига да виждаме отвъд... Миризмата ...всеки ден мирише на страх. Само нощем  усещам друго -  тогава мечтите се събуждат. Само тогава ли? И на сън усещаме свободата – липса на страх.

   Късогледа съм, не слагам очила. Виждам свободата.