Вълкът се обърна и избяга. Заобикаля всяко дърво в гората с такава грация, прескача падналите клони с ловкост и дързост. Догонва вятъра - нещо невъзможно дори и за най-бързото животно там. Спря чак, когато излезе от гората. Лапите му го предават и той пада върху твърдата пръст. Козината му посивява все повече с всяка секунда, очите му започват да губят блясъка си, сърцето му застива. Толкова емоции таи. Емоции, които иска да изтръгне от сърцето си. Неговата вълчица изчезна. Той виждаше всеки прекаран момент с нея сякаш на лента. Запознанството им като малки – как майка му го буташе с нос, защото никой не искаше да си играе с малката. През годините прекарани заедно те бяха приятели, бяха семейство. Дойде денят, в който тя порасна и поиска да има свои вълчета. Той беше насреща, любовта им бе неописуема – толкова искрена, истинска и чиста. Малките се родиха, пораснаха и се отделиха.
Но една нощ вълчицата изчезна. Нямаше я с дни. Той излезе да я потърси, а когато я намери тя беше при друг. Болка изпълни сърцето му, обърна се и избяга.
С последните си сили той надава силен вой. Освобождава се от всички емоции и със спомена за нея, сърцето му спира да бие...