StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 164,924
   Потребители: 12,354
   Автори: 4,003
   Коментари: 318,224
   Точки: 2,660,809
   Съобщения: 155,120
   Лексикони: 4,499
   Снимки: 10,815

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

Уф, че студ!

            Уф, че студ! Вятърът така силно духа и се завира около мен, под мен и над мен, че направо ме побърква. Не мога да си намеря място. Треперя и се въртя насам-натам, а на него въобще не му пука. Знам, че това му е работата, ама да беше се смилил малко поне. Не вижда ли, че въздух не мога да си поема от него? Имам чувството, че се задушавам... Май се разболявам… Вчера валя един дъжд и се намокрих много… Не кашлям и не кихам, ама все ми е студено, та не знам… Сега пък летят едни бели парцалки – децата ги наричат снежинки. Казват, че с тях ставало по-студено. Дали няма да замръзна? И какво ще правя тогава? На кого да се оплача? Кой ще ми помогне да извикам слънцето и да го помолим заедно да стопли всичко наоколо?… Ясно! Няма никой… О, чакайте, чакайте! Някой идва… Кой ли е? И защо е толкова голям? Майчицеее!.. Ей, я се махай! Къде се завираш? Това място е мое! Няма да ти го дам за нищо на света!... А, така! Ще се наместя по-удобно… Добре, добре! Малко се стоплих… Много е хубаво! Тук по-навътре е по-сухо и аз ще се излегна удобно… Неее! Тоя нахалник пак идва. Я, и си води и другари… Не го харесвам! Не разбирам нищо. Защо искат да ми вземат мястото? То е толкова мъничко, а те големи като чудовища… Аха! Нещо ги изплаши и се махнаха… Ама, как така? Как го направиха?  Аз съм долу на земята, а те отиват някъде нагоре и стават все по-малки… Е, поне няма да ми досаждат, нито да се опитват да ме извадят или да ме изядат… Ами, да! То, от такива великани, какво друго може да се очаква? Нямат ли си друга работа? Седнали точно мен да закачат!... Аз може и да съм малко на ръст, но… Всъщност аз не знам какво съм – нещо или нищо? Ако съм нищо, тогава какво правя тук? Ако съм нещо, то какво съм и от какъв род?... Питам, защото едни приятелчета като мен разправяха, че сега сме малки, но после ставаме големи и стигаме до небето и си играем със слънцето. Дори ставаме като него златни, но родът ни се мени и можем да сме и от среден и от женски…”А мъжки род няма ли?” – попитах аз, а те ми се скараха да мълча, защото съм било малко и неопитно. Ама, че работа! И сега?... Уф, пак ми стана ужасно студено!... И защо съм само? Къде отидоха другите? Когато сме много, е по-хубаво и по-весело… Искам да се сгуша до тях и да се стопля, а после да се търкаляме на воля или да се борим… Жалко! Никой няма… И тези снежинки започнаха нещо да ме мокрят и гъделичкат… Неее! Ще се мушна по-навътре!...

            - Хей, мъниче, хайде млъквай! Заспивай там и ни остави и нас на мира!... Всички ни очаква зимен сън, а напролет, като грейне слънцето и земята се стопли, ще се събудим за игри с вятъра… - обади се изведнъж  луковица на бялото кокиче, а пшениченото зърно не можа да я види и се сви виновно под една буца пръст. После въздъхна и заспа дълбоко…

 

Рая Вид, 10.12.2013


vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Друга
публикувана на: 2013-12-10
прочитания: 262
точки: 37 (виж далите точки)
коментари: 13 (виж коментарите)
препоръчано от: 16 (виж препоръчалите)

Вход