Тропикът на Козирога - най-южната географска ширина, на която Слънцето в 12 часа на обяд може да изглежда разположено в зенит… Областите на север от Тропика на Козирога се наричат тропически пояс…

 На север… Север за мен е синоним на студ… но тук не е, тук е страната,  където нищо не е същото… нещо като Алиса в огледалния свят… колкото по на север, по-топло става… топло не… направо е разлагаща костите жега… тежка, влиза под клепачите, пълзи по артериите и е пълновластен господар на мозъка, които лениво плува в безвремие… Нормално е да видиш спящи хора навсякъде, по градинки, автобуси, седнали или прави, с клюмащи глави, като че вратовете им са от пружини… в началото изглежда забавно, после те дразни… след известно време и ти почваш да клюмаш победен от тропика на козирога… Качих се на междуградския автобус в Хабич, прашни тесни улици, мирис на урина и глъчка смесена със кумбия на високи децибели… Амбулантни търговци разнасящи резени ананас, диня, и чипс от пържени банани… Той ми дава шапката си с козирка… бежова е… харесва ми… напомня реклама на цигари.

 Автобусът  ни отнася на север… все по-на север, към Еквадор, т.е. към екватора, има климатик… така гледката на  вън прилича почти на филм от National Geographic, път който се вие по перуанското крайбрежие, завои разпиляни на едри замахвания, безброй завои, от ляво-пропасти свършващи в океанския бряг…Безлюден, каменист, с кафяви скали и безбройни стада (дали се казва стада?) от шоколадови на цвят  тюлени…

 Пътят е чудовищно дълъг… по моите, европейски разбирания…продължава 26 часа и автобусът спира само веднъж! за 10 минути…всички в автобуса спят…Ние не…очите ни са кървавочервени… Прелитащите пейзажи отвън приличат  повече на халюцинации… Пристигаме в Тумбес в 12 часа на обяд… Ужасно ме боли врата… мисля си, че съм задрямала накриво, оказва се, че ме е ухапало по ухото малко тропическо паяче… отровно… половината от лицето ми се издува чудовищно…отказвам категорично  той да ме заведе в местната болница…май на този етап предпочитам да разчитам повече на собствените си защитни сили и мазило купено на бърза ръка от аптекарка с компетентен тропически вид…мисля си, ще ми мине за няколко часа… Все едно ме е ужилил несебърски комар  (мина ми след 4 дена, през които се разхождах със слонско лице)…

 Разнебитеното такси, което ни откарва до перуано-еквадорската граница, друса ужасно и кара поне със 100 км в час… Имам чувството че участвам във филм на Тарантино, преплели сме пръстите на ръцете си… дланите са ни потни и ужасно лепнат, но не си пускаме ръцете… вятърът пилее светло кестенявата ми коса, която под лъчите на тропическото слънце има станен златисто-зелен отблясък… цветовете тук съвсем не са същите…

На границата се налага да платим подкуп за печат в паспорта ми, на шкембест полицай с тарикатски мустаци тип ранчеро мексиканО…това засилва усещането ми за филм на Тарантино…Качваме се на друг автобус - без климатик, за сметка на това гумите му нямат грайфери, сядаме сред индианки с традиционни шарени разкроени поли и смешни бомбета, мърляви хлапета, и бунтуващи се в дървени каси кокошки… Свършили са ни парите за оня другия, климатиковия автобус…Този нищо, че е вехт, не отстъпва на първия по скоростта с която се движи и взема завоите… моля го да ме научи на бързо на някоя католическа молитва…”45 години стигат” са ме осакатили от към религиозни познания…спешно ми е нужно да връча живота си в ръцете освен на шофьора-мулат, поне и на Дева Мария…по средата на пътя откривам, че ако го погледнеш под друг ъгъл,  живота ти да виси на косъм, може дори да бъде възбуждащо…

Слушаме Пинк Флoйд, една слушалка за мен, друга – за негo, гледам звездното небе през прозореца на летящия автобус, давам си сметка, че  звездите не са същите и кой знае кога ще видя отново Голямта Мечка, която, като малко момиченце баща ми ме учеше да различавам… Едно безполезно знание, на тези географски ширини… Мисля си за това, което остава отвъд тропика на козирога, много отвъд, чак зад тропика на рака, от другата страна на света…това, което остава там е безкрайно скъпо на сърцето ми… това, което е било и ще бъде част от мен… това, което е така различно от огледалния свят в който съм попаднала по хиляди стечения на обстоятелствата…Дали ще мога да те науча някой ден как да рзличаваш  голямата мечка?… без да усетя кога, сълзи се търкалят по прашното ми лице, той целува очите ми… целувките му са солени на вкус… притискам нос до врата му с дъх на кадифе…

Отвъд тропика на козирога, където нищо не е същото… само вкусът на сълзи полепнал по устните, с които ме целуваш е същият… единствено сърцето, което иска за се изгуби в лилавия тропически мрак, без спомен и в едно с теб…то е същото…