Улицата е най -тихото място, там въпросите бягат от мен и аз от тях. Губят се в ритъма на крачката, скриват се зад дърветата и оставам сам. Сам както когато те чаках или както когато си тръгваше.
        Имаше те! И  самотата  приличаше на нирвана, която ме подготвяше за пристъпване в един друг свят, света за двама. Безкрая не ме стискаше за гърлото, само гъделичкаше любопитството ми, какъв  нов  вкус може да ми донесе  споделянето на  залеза,  на някоя страница или  щурчовата  свирня  в  ливадата.
        Като всяко пораснало момче и аз още се сънувам по къси панталони с прашка в ръка  да  целя  врабчета,  но буден, слагам  очилата и  огледалото заличава  всяка следа от моите подвизи. Толкоз.
   Ако беше наистина онова момче, което сънуваш, никога нямаше да се погледнеш в огледалото.
        Лайтмотивът: самотен,  нещастен,  неразбран и т.н. е тема изтъркана до безобразие, че виси като скъсани прани гащи  на  току-що опънат простор, между  чадърите до басейна  във  вътрешният двор. Не съм бил толкова път до тук, та да се вайкам като престаряла ханъма. Ще оцелея на инат на всички пропуснати влакове, трамваи и лекотоварни картечници.
       Липсваш ми! Знаеш, всеки войник носи снимката на едно момиче в джоба си. Аз нямам снимка, само възпаленият ми мозък възпроизвежда мигове от топлината на тялото ти и лентата се къса, когато протегна ръка.
       По някакъв начин аз си оставам завинаги войник, от онова момче с прашката та до сега. Зидам камини и пиша дълги писма наум докато ги гледам, когато за първи път ги палим.
       Много ме търсят и много писма съм написал!