Тротоарът сякаш се разтресе под тежката стъпка на мъжа. Тудуф, тудуф, тудуф. Походката му беше някаква странна смесица между тромавото бучене на товарен влак, съчетано с насилената и неловка грация на начинаеща балерина. Направи една, втора, трета крачка и след това спря неуверено и се завъртя бавно около оста си, обръщайки умолителен поглед назад, откъдето беше дошъл. Там, подпряна на скърцащата ограда на малка, типична за бедните предградия къщичка, стоеше възрастна жена. Очите й бяха строги на повърхността си, но в дълбочината, скрита из тайните им ъгълчета, лежеше някаква тъга, някакво лудо отчаяние, някаква безнадеждност.

- Хайде, Том! – провикна се жената с глас, същият като очите й – удрящ все едно с камшик на първия тон, а след това погалващ нежно удареното място.

- Н-н-не, н-н-н-н-н-не м-мог-г-г-га, м-мамо. – дочу се слабо и накъсано отговорът на Том.

- Томи, обеща ми, че ще опиташ! – продължи жената със суровата и едновременно сладко увещаваща настойчивост, на която са способни единствено майките – Обеща ми да стигнеш до ъгъла, Том!

Тънката й суха ръка се протегна напред с пръст, заповедно сочещ края на тротоара – само двадесетина метра напред. Очите на мъжа заиграха из орбитите си с първичен, луд страх, но той все пак се обърна напред. Огромните му рамене се издигнаха нагоре и след това неравномерно се спуснаха от рязките, свистящи глътки въздух, които поемаше. И тръгна. Краката му се влачеха по равните плочки на тротоара и понякога върховете на обувките му запираха във фугите и нарушаваха за кратко равновесието му. В тези моменти той се олюляваше леко, подпираше се с едната си масивна лапа на оградата до себе си и обръщаше главата си само наполовина назад – толкова, колкото да успее с периферното си зрение да види майката, която беше сграбчила дланите си силно една в друга, като за молитва.

- Хайде, моето момче! Давай, мама е тук.

В този момент една кола, движеща се с не повече от 30 километра в час, мина покрай Том, продължавайки лениво напред по пътя. Той, уплашен от тихия мъркащ звук на двигателя, отскочи назад, вкопчи се с паника в близкия телеграфен стълб и започна да крещи.

- М-м-мам-м-мо! М-ма-м-мо!

Виковете му бяха отчаяни, пронизителни, пискливи. Сякаш беше ранено животно, което не разбира какво точно му се случва, но предчувства, че му предстои нещо ужасно.

- М-ма-м-м-м-мо, по-пом-м-мощ! Мол-л-ля! Мол-л-ля, м-м-мол-ля!

Възрастната жена можеше да чуе дращенето на ноктите на сина си по каменната повърхност на стълба и хриповете, излизащо от стегнатото му от уплаха гърло. Той не разбираше какво се случва и светът с всичко в него го ужасяваше до смърт. Очите й се наляха със сълзи, но не заплака. Вече сълзите й отказваха да текат, оставаха вътре в нея и напояваха сърцето й с мъка, която я давеше всяка секунда. Вместо това се усмихна и каза:

- Това беше просто кола, Томи! Знаеш, татко ти също имаше такава. Разбира се, че знаеш, с нея си тръгна и какво стана? Случи ли се нещо страшно? Не. Аз и ти, Томи, ние се справяхме сами година след година след година и знаеш ли какво ще направим сега? Ще стигнем до края на тротоара. Хайде. Аз съм тук. Давай. Само няколко крачки и си там!

Синът й премигна няколко пъти, а след това със същото бавно движение кимна. Ръцете му пуснаха стълба, в който се бяха впили, и се отпуснаха безжизнено около тялото му. Тромаво се завъртя и продължи напред. Вървеше по – внимателно отпреди. За да се реши на всяка малка стъпка, му трябваше поне минута, през която събираше цялата смелост, която се криеше в него.

Беше на метър от бордюра, когато спря и се обърна назад. На кръглото му лице бавно се разтегляше една неадекватна усмивка. Беше горд, но и изненадан от себе си. Четеше се по веждите му, изхвърчали някъде нагоре по челото му, скрити в бритона.

- М-ма-м-м-о, п-почт-ти ст-тигн-нах!

- Да, Томи! – отвърна жената и не можеше да се определи дали в нейния тон имаше повече вълнение, или в неговия – Хайде, малкия ми, последна крачка и след това всичко ще бъде наред!

Томи разпери двете си ръце настрани и заприлича на огромна вятърна мелница. Започна да маха весело, подготвяйки се за финалната си стъпка, но неволно едната му длан закачи ръкава на ризата на забързания пешеходец, минаващ покрай него.

Майката не успя да изтича дотам достатъчно бързо, макар и да знаеше какво ще се случи.

- Не! – извика тя, но беше прекъсната от отвратения крясък на човека.

- Шибан изрод, не ме пипай!

Воят, който нададе Томи, накара пешеходецът да отскочи стреснато на улицата и да започне да псува.

- Томи, не, Томи! – започна да шепти майка му, прегръщайки го през кръста – Няма нищо, Томи! Спокойно!

- Какво спокойно бе, госпожо! – започна да нарежда мъжът – Гледай го тоя, по – голям от шибана мечка и реве като такава, убийте го преди да убие някой! Изроди! Тия са за лудница, госпожо, за лудница, казвам ви!

- Ааааа! Аааа! – стенеше Томи. Пред думите на мъжа целият му двуметров ръст се беше изпарил и сега той приличаше на малко дете – беше клекнал, така че главата му да бъде на равнището на тази на майка му, беше обгърнал тялото й с ръце и се клатеше в паника.

- Изчезвайте! – каза жената строго, но без да повишава тон – Махайте се оттук! Той няма да ви направи нищо, просто се махнете, плашите го.

- Както искате, госпожо, но ако го видя тоя изрод отново навън, ще повикам полиция, честно ви казвам. Ще нарани някого. Малоумен тип. – каза пешеходецът нахъсано, вдигна рамене и отмина, повтаряйки – Тъпи изроди, да ги умъртвяват по – добре.

Жената го проследи с поглед, без да обръща внимание на болезненото стягане, което й причиняваше прегръдката на сина й.

- Да си вървим вкъщи, Томи. Изправи се, хайде. – дръпна го подмищниците, но той не помръдваше, свит на топка и треперещ – Томи? Погледни ме, Том!

След кратка пауза, той се подчини и вдигна посребрената си глава към майка си. Очите му, макар и вече обгърнати от ситна решетка от бръчици, бяха наивни и неразбиращи като тези на малко дете. Кристалните сълзи, които се бяха наляли по ъгълчетата им, придаваха на погледа му един почти животински облик. Нямаше мисъл в тях. Само страх и болка.

Майка му внимателно го поведе обратно към къщата, едва десетина метра назад.

- Няма нищо, Том. Всичко ще бъде наред. – шепнеше жената, но повече на себе си, отколкото на Том - Ще се погрижа да бъде наред.

- Из-из-извиня-в-вай. Не м-ми се с-с-сърд-диш, н-нал-ли, м-м-мамо? Щ-ще п-пробвам-м-м п-п-пак с-след д-десет-тина г-г-години, об-бещав-в-вам. Об-бещавам. – говореше накъсано огромният мъж, гледайки надолу към майка си, а сълзите му капеха върху главата и раменете й – Об-бещав-вам. Не м-ми се с-с-ърди, м-моля, м-м-моля.

- Не мисли за това, Томи. – отвърна възрастната жена с глас, натежал от непреодолима умора, от онази умора, която дори и дни сън не могат да премахнат - Обеща ми преди десет години, че ще се осмелиш и ще опиташ и опита. След още десет – пак.

- И т-т-тогав-ва свет-тът ще е г-го-го-т-тов за м-мен, н-нал-ли? И ще с-се сп-прав-вя?

Беше го потвърждавала хиляди пъти. И беше вярвала всеки един от тях. Сега обаче за първи път излъга сина си.

- Да, Томи, ще се справиш разбира се.

Преведе го през прага, придържайки го, когато залитна, както бе направил и преди десет години, когато се беше осмелил да излезе навън.

- Искаш ли да полегнем, Томи? Хайде, мама е уморена. – каза жената тихо, а гласът й вече не беше суров, нито строг. Беше просто гласът на ужасно изморен и тъжен човек, на някого без надежда.

Майката седна на дивана, Томи послушно я последва и прегъна огромното си тяло, за да успее да се свие и да положи глава в скута й.

- Заспивай, Томи, беше дълъг ден. – мърмореше тя тихо, галейки посребрената му коса с едната си ръка, а с другата проследяваше чертите на лицето му.

- С-страх м-ме е. Он-нзи ч-чов-век м-може д-да с-се в-върне.

- Няма. Аз съм тук, ще те пазя. Затвори очи и страхът ще изчезне. Хайде, спокойно. Шшшт. Заспивай.

Очите на мъжа се усмихнаха заедно с устните. След това се намести, сгуши се и след няколко минути дишането му се успокои.

- Страхът ще изчезне. – продължаваше да шепти жената и докато едната й длан продължаваше да гали лицето, от което не бе отделила поглед 40 години, другата се протегна към чекмеджето до дивана, отвори го и извади оттам малък пистолет. Приличаше на играчка – малък и лъскав.

- Никога повече няма да се страхуваш, Том. Никога.

Допря пистолета до слепоочието му, лежащо в скута й и дръпна предпазителя.

- Твърде много болка в този свят, този проклет свят, тези проклети хора... Твърде много страх и болка, малки Томи. Никога, никога, никога повече...

И стреля.

Бум.

Звукът от изстрела отекна самотно в тихото предградие и единственият му отговор беше една стресната птица, която излетя с грачене от близкото дърво.

Последва го още един.

Бум.

И след това настана тишина.