(Желание за приказка е...)

Някъде, много далече в космичност, в галактична най-отдалеченост, където спомените са слънца от вечност, дърветата са живи сталактити, а птиците са от представите на всеки за невижданите цветове, неразличими за поети, живеели две същества с произход земен. През светлата основа на домашната им пирамида, прозирал океанът на илюзиите, които те едва преплували и си оставили прозорчето към него да е под основата на техния градеж, но само за да им напомня как не трябва да се плува. Върхът на този дом събирал капките от крайни точки светлина, оформяща стените от далечни времена, когато всеки живот се измервал чрез мярката щастие. Една такава мярка никога не можела да се определи и често стигали до разногласия навсякъде, където трябвало да се употребява щастие. Така и никой не разбрал, че тази мярка задължава ти да се побираш в точка като нея и само тъй изпитваш силата й. От орнаментите, които архитектите предлагали за фризове, избрали, нашите герои, спиралите от времена, с което си оставили врата за непрекъснато изкачване и слизане, тъй както някога пътували до върхове на планини и само там оставали сами с усещането си за единението на свободна птица с вятър. По ъглите горели факли от кристал с естествено гориво от усмивки. Отвсякъде се носел аромат на прелетяла мисъл през капризите на времето и уловена с нотките на мъдрост и нюансите изисканост, разказвани от книгите на двамата. Единственото място, откъдето можел някой някак си да се досети как се казват тези земни жители, били две фигурки от глина, изпечени в пещта на злото. Те стояли кротко до копчето за старт на цялата система за приемане на всеки, под дървена табелка от кора на дъб, където пишело: „Домът на двамата, на аз и той. А ти, добре си ни дошъл! ”... /Ще следва.../