Цял живот ходя бездомна, безутешна... и безплътна. Цял живот, като неспокойна сянка, търся само едно - моята сродна душа. Онази, с която ще бъда едно цяло в добро и в зло, в мир и в гонение, денем и нощем... Изплаках сълзите си и напълних вселенските реки.  Изгледах очите си и звезди покриха небосвода. Виках, молих се, умолявах... Но все не я намирах - моята скъпоценна и единствена сродна душа.
    Как е възможно? Та земята прелива от души... Милиарди и милиарди души пъплят по лицето и, а аз цял живот съм в очакване да се случи чудото. Цял живот кръстосвам пътища и бродове, но накъдето и да се обърна, улицата свършва с безпътица... Цял живот срещам разни души - плътски, земни, нескроени. И сякаш са се наговорили да действат по най-плоското клише от създанието на света.
    Отначало всеки изкарва на показ всевъзможни \"добродетели\". Ооо да, всеки е вода ненапита... утринна роса... непорочно зачатие... (Така е през първите 15 минути от свалянето на завесата). След това идва ред на свалянето на звездите... Една по една... Една по една... Докато небето съвсем оплешивее и капанът безвъзвратно щракне. ( Поне те така си мислят. Но не е достатъчно да си го мислиш...) Защото в един момент, всеки показва истинското си лице. А то е комикс от поредицата Ужасът на драконите... За секунди са построени дебелите стени на затвора.  Вратата е заключена със триста ключа, а решетките са неразбиваеми... И ето, пред мен зловещо се хили поредното лице на Звяр в човешки облик. Хили се злорадо и самодоволно, предвкусвайки пиршество по време на чума... Но само колко жалко... Колко жалко за него, защото точно за този момент аз съм запазила себе си недокосната. Точно в този момент аз разгръщам истинската си същност... Аз съм вятър... Огнен вятър... И никакви решетки, врати и зандани не могат да ме спрат. Още преди да е мигнал нещастникът - мене вече ме няма.  Сърцето ми е Свобода...  Вятърът е стъпките ми. Огънят е Любовта. Океанът е капката от вечността ми. Съзвездията са поляните с небесни цветя посред вселенската градина... там, където се разхождам щастлива и недосегаема.
    Нещастни човекоядци... Колко разочаровани физиономии съм запомнила само... И колко милозливо трагични изглеждат крокодилските им сълзи... Но така е само до първия завой. Защото недочакали и  завоя, те вече са се впуснали в преследването на следващата потенциална жертва. Така, че тях не ги жалете...

    Отдавна се примирих със самотата на всевечния си път... Отдавна вече не се чувствам самотна и изгубена в просторите. Отдавна вече само смехът е постоянния ми спътник... И  когато за първи път зърнах сродната си душа, всъщност не разбрах, че това е тя. Точно тогава, след дълъг полет посред съзвездията, стигнах върха на вселената. И там, точно когато моят невероятен, страхотен и великолепен Баща ме насърчаваше за идните дни... Точно тогава за секунда обърнах погледа си към земята. Беше красиво изживяване, да я наблюдаваш от върха на вселената.. Но и да...О, чудо... Какво е това? Та там на земята беше и сродната ми душа. Да, тя стоеше там - малка и невзрачна, бледа и въздушна, но непоколебима в силата на полета си... И колко красива беше в осъзнатата си царственост и величие... И колко крехка и чиста в детското си обаяние...
    Изведнъж сякаш вековна пелена се повдигна от очите на сърцето ми.. Всяка неяснота се стопи...  И аз видях, че сродната ми душа, тази която ме обича безусловно и която винаги ме е следвала през всички зли и добри мигове на изстраданото ми бурно ежедневие... Да, това бях аз! Аз... от върха на главата си, до върха на пръстите на краката ми... АЗ СЪМ е сродната ми душа...
    Сега... Сега след като я открих, се посветих на мечтите си, да не я разочаровам. Знам, че ще направя всичко за нея... Обикнах сродната си душа  безпределно и започнах да се грижа за нея, да я глезя и помагам в стръмния и път...
    Сега... Сега, когато се завърна от поляните с небесни цветя, аз повеждам сродната си душа на разходка и размисъл из красивата ми земна градина... А наоколо ми е онзи мир,  който никой ум не може да схване... и нарциси, нарциси, нарциси...