През юни тук не вали. Не вали и през никой от другите зимни месеци, чак до най-студеният август. През август, мъглата пада като ситни капчици и влагата е навсякъде, дори под чаршафите. През август убийствата  в този град започват да надхвърлят цифрата на благоприличието…Най-чести са тези от криворазбрана страст…той застрелял нея, не могъл да понесе, че разговаряла в десет вечерта на улицата с бившия си…или пък тя му поднесла любимия ориз по кубински, поръсила обилно пържените банани с отрова за мишки, защото той планирал да я изостави за двадесет  години по-младата любовница, с орлов нос и кристален глас на певица на уайнос.

Мигел оставя на страна вестника, отпива горещата отвара от анасон и натиска дистанционното на телевизора. Кресливият глас на водещата на вечерното ток-шоу плисва в лицето му. Мургавата жена от екрана, с липсващи два предни зъба, обяснява през сълзи на публиката и едрогърдата, изрусена водеща, как този нещастен мерзавец, мъжът ми, ме изостави виждате ли, а онази кучка която… ама тя е виновна, той е мъж, но тя, тя се предлагаше най-нагло и после…Мигел отпива отново от парещата течност и  мисли колко ли солес тя ще отнесе в къщи за измислената трагедия стъкмена навярно тази сутрин от сценариста на предаването, над чаша изстиващо кафе, цигара догоряла наполовина и прашния компютър с лепкава и отдавна непочиствана клавиатура. После, Мигел си представя , че е участник в ток-шоу а Бог е сценарист, който всяка сутрин пише набързо сълзлив сценарий над чаша кафе и догаряща цигара. Става му забавно от тази мисъл.

Мария има бяла и мека като топка памук кожа, ухае на нещо различно…Мигел познава женския аромат на ситните капчици влага между смуглите бедра на любовниците си…но тя е различна…Някак винаги отсъстваща, но той може да проследи аромата и във всичко, до което тя  се докосне. Мария е жена на Хуан, по-големия му брат.  Мигел не помнеше ясно деня, в който пристигна в големия град, помнеше само автобус четиридесет и пет, който го откара до къщата на Хуан, помнеше и входната врата, боядисана в нелеп розов цвят.  Хуан го притисна до широките си, топли гърди, а Мария го целуна, разсеяно и усмихнато по бузата. Допирът и бе хладен и нежен, като сатенен чаршаф.

Мигел разбърка замислен анасоновия чай, а лъжичката звънтеше като камбана. После я подпря, гореща и мокра, на ръба на порцелановата чинийка. След това, отвори чекмеджето…

Помнеше ясно деня, в който се качи на стълбата във вътрешния двор, за да откъсне натежалите плодове на папаята – заплашваха да полетят надолу и да се разбият, разпръсквайки сладкия си сок и черни семена по твърдата, спечена земя. Неволно, погледът му се спря на малкото прозорче на банята, покрита цялата отвътре с имитация на сини арабски мозайки. Тя стоеше, по-отсъстваща от всякога, увила бяла хавлия на небесносини цветя. После, хавлията около гърдите и се разтвори и мекотата на седефения и корем го заслепи. Можеше ясно да усети аромата на тънките, светли косъмчета, досущ царевична свила. Слабата и ръка, с почти прозрачна кожа, се протегна към завесата и миг преди да я дръпне, успя да зърне съвършената закръгленост на гърдите и, натежали от лятна сладост пъпеши, някак непривично похотливо-едри за крехкото и, безплътно тяло. Много нощи след това, се будеше потен в леглото. Слепоочията му глухо пулсираха. Раздразнен и изнурен от тази необичайна страст, която дълбаеше огнени тунели, навътре, в душата му, отчаяно и напразно търсеше покой в сенчестите бедра на някоя от любовниците си. Но това само разпалваше още повече яростта му, сякаш тези задъхани, среднощни ласки бяха само блед, огледален образ, сини пламъци, които не успяваха да го стоплят нито отвътре, нито отвън.

Съвсем внезапно, като разкъсан бент, тази стихия успя да намери покой. От известно време,използвайки едномесечното пътуване на Хуан във вътрешността на страната, доби навика да се промъква нощем в стаята и да сяда на края на леглото. Съзерцаваше разпиляната по бялата възглавница коса, неясно петно в мрака, чак докато очите му привикнеха към тъмнината и успееше да различи ямката на шията и очерталите се под чаршафите долини и възвишения. Една от тези нощи, усети хладната и ръка върху коляното си, притегли го към себе си с неочаквана настойчивост и сила.

След тази нощ, и още много други, използвайки промеждутъците от пътуванията на Хуан, успя да да вкуси и познае тази ненаситна бездна от безвремие, хладна от вън, пареща от вътре, като револвер,  която го караше да нехае за утрето, а вдругиден беше далеч, на хиляди години от изпълващото го до краен предел настояще.

Мария, отсъстваща, беше в него и едновременно с това не му принадлежеше никога – това го побъркваше от страх, от ярост, от нежност, но осъзнаваше колко невъзможно му е да промени безплътната и природа.

Трябваше да се случи, неизбежно беше. Бледото лице на Хуан в тъмната рамка на вратата, бялото тяло на Мария, сладкият сок от пъпеши, лепнещ по устните на Мигел…

Не беше ги виждал една година от тогава. Беше юни, когато затвори нелепата розова врата след себе си. Беше юни и сега. Много нощи от тогава насам, сънуваше едно и също, в мрака призрачното тяло на Мария и тъмното петно на бялата възглавница, локва кръв, внезапно разбира, че това не е тялото на Мария а на Хуан, Хуан с тази негова восъчна бледност, която помнеше от последната им среща, Мигел се навежда над него, пали синия пламък на запалката си и вижда собственото си лице, с уплашени, широко отворени, потъмнели очи и дупка в дясното си слепоочие.

После, през деня, се качваше на автобус четиридесет и пет  и слизаше на спирката на стръмната улица. От там се виждаше розовото петно на вратата. Стоеше минути и си тръгваше.

Но през сезона на мъглите ще бъде различно. Не сега. Не веднага. През най-студения месец, Мигел ще усети метала, натежал в джоба му, успокояваща е хладнината му, като женско докосване. Ще слезе на онази спирка. Ще позвъни на вратата. Хуан и Мария ще вечерят.

След това, в мъглата прозвуча изстрел. Само един.