StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 166,605
   Потребители: 12,417
   Автори: 4,034
   Коментари: 322,638
   Точки: 2,663,731
   Съобщения: 169,913
   Лексикони: 4,505
   Снимки: 10,713

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

С дъх на Февруари

Докато Януари неусетно се изнизваше между пръстите ми, Февруари стремглаво навлизаше в живота ми.

Чувства. Мисли. Безсънни нощи. Безброй кафета и цигара след цигара. Дъжд. Мъгла и меланхолия.
Ако имах възможност да върна времето назад и да променя един-единствен момент от живота си бих ли го направила? И, ако да – кой щеше да бъде този момент? Щях ли да имам смелостта да променя своята история или щях да променя нечия друга такава? Или щях да предпазя сърцето си от счупване, ума си от полудяване, или щях да спася нечие друго сърце?
Студовете в душата ми се засилваха, а когато слънцето все пак се подадеше иззад хоризонта, ледовете обгърнали сърцето ми започваха да се пропукват.
Разни мисли, всякакви мисли, държаха съзнанието ми будно.
Какво беше на пътя ми? Не беше ли път като на всички останали? И призраците, които вървяха редом с мен – от миналото ли идваха или бяха сенки на нещо, което е било, което е можело да бъде, и което никога нямаше да е?

„Може би миналото е просто котва, която ни задържа на място. Може би трябва да забравиш кой си бил, за да станеш онзи, който ще бъдеш.”, Сексът и градът

Мъгла и меланхолия. Дъжд. Безброй кафета и цигара след цигара. Безсънни нощи. Мисли. Чувства.
Призраците не ме оставяха да спя, а и сенките, които влизаха през прозореца, и играеха по стените бяха доста плашещи.
На какво бяха метафора? На изчезналия баща? На майката, която никога не даваше удобрение за каквото и да било? На приятелите, които бяха там само, когато се сядаше на маса? На дадените и неспазени обещания? На изречените лъжи, направените грешки, поисканата прошка и дадената такава? На големите любови и още по-големите разочарования?
Бяхме ли пораснали достатъчно, за да искаме и да даваме прошка? И беше ли истинско?
И докога ще се надяваме, че именно тази любов ще бъде завинаги? Че именно тя ще оцелее, въпреки и напук на всичко? И въпреки горчилката, въпреки всички препядствия, и страдания... пускахме следващия в живота си, мислейки и надявайки се, че ще бъде единственият. Че ние ще бъдем единствените.

„Не виждам смисъл да започвам нещо ново, ако планирам края му. Нещата обаче не винаги се оказват по начина, по който искаме. За съжаление много истории нямат щастлив край и много връзки не могат да продължат, въпреки всичките ни надежди, и желания.”, прочетох в интернет пространството.
И, ако предвкусвахме края още преди началото.. то това не означаваше ли, че щастливият край на нашата приказка беше по-скоро блян, отколкото край, за който винаги сме мечтали?
Това се случи и с нас – не ни беше предопределено да имаме щастлив, като в приказките, край, нито ни беше предопределено да бъдем заедно. Вярата отдавна беше напуснала душите ни и вече дори нямахме желание да се борим. Бяхме се превърнали в епичен провал, за който нямаше виновни.
Бяхме ли пораснали достатъчно, за да приемем факта, че нашият край е настъпил и да се примирим с това?
Беше ли загуба времето, което бяхме прекарали заедно? И съжалявахме ли, че сме дали всичко от себе си за любовта? А бяхме ли дали, всъщност, всичко от себе си или можехме да дадем още? И, ако имахме възможност да направим всичко отначало.. бихме ли го направили? Но този път щяхме ли да бъдем по-внимателни, по-търпеливи, по-нежни, по-грижовни и обичливи?
Изписвайки поредните редове, които бяха пропити с дъха на Февруари, осъзнах, че ти винаги ще имаш значение за мен, както и че нашата любов беше, и винаги ще бъде най-красивото и истинско нещо, което някога ми се е случвало.
В началото, когато се загубихме, проклех съдбата, теб, мен, обстоятелствата, за това, че ни срещна, само, за да ни раздели. Питах се: „Защо животът ми изпрати някой, с който се обичахме толкова много и въпреки това този някой не беше моята вечност?”

„Защо трябваше да изпитвам любов, която е толкова непреодолима и всепоглъщаща, ако в крайна сметка страдам за нея? Какъв беше смисълът от цялата тази болка, която преживях?”

След много безсъни нощи прекарани в още повече мисли осъзнах, че понякога има причини, които не можем да разберем. Но също така открих, че нашата история ни послужи за ценен урок. „Урок, който ни коства безкрайни безсънни нощи и сълзи, но урок, който ни научи как да се справяме със загубата, как да останем силни, въпреки всички трудности, и как да започнем отначало”.
И сега, когато всичко свърши, и хората ме питат дали съжалявам, че съм вложила толкова много за нищо, без да се замислям отговарям: „Няма за какво да съжалявам!”
За какво бих могла да съжалявам? За това, че се обичахме без дъх? Или за това, че след всяко разочарование се връщахме една при друга? Или може би за това, че отдадохме сърцата си една на друга? Не съжалявам и за дните прекарани в студа, само, за да слушам за неща, от които не разбирам. Не съжалявам и за писмата, и за обясненията в любов, за откраднатите прегръдки.
Преобърнах живота си за нея и пак бих го направила. Не съжалявам за хубавите думи, които й казах. И за лошите не съжалявам. И най-вече... Не съжалявам, че се борих за нея. Пак бих се борила!
Не съжалявам, че я обичам!

Послепис: #двесърцаведно

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Друга
публикувана на: 2020-03-05
прочитания: 41
точки: 6 (виж далите точки)
коментари: 0 (виж коментарите)
препоръчано от: 2 (виж препоръчалите)

Вход