Има ли нещо което да те кара да се чувстваш като робот, безсилен, многостранен, с каменно лице и сърце. На конвейера на живота в апогея на своите дни, какво си ти, скъпи мой какво си ти? Отговори не търся само въпросите задавам, а приликите ти ще ми покажеш ако можеш.
Там някъде където небето не е синьо, а очите мои са просто ограни с който да те наблюдавам, там ще ме откриеш в безименното име на немислимата тъга. Очите ми потъват в твоите, търся старото ти аз, но защо не виждам нищо, замръзнал е мостът между нас. Отдавна си станал машина, забравила какво е любов, а моето сърце гърми, пулсира, блъска се в гърдите ми защото иска да те помни, какъвто си бил преди.
Дилема водя битка да бъда или не човек с робот и робот с човек, любов и нежност без плът и допир, как да ти я дам, как да ти я дам?
Не намирам повече думи скъпи мой, безмълвна като теб ще остана и за последно погледът ти празен ще погледна. Не не виждам старото ти аз за сбогом е тогава моят поглед безпощаден от огорчение, груб и невежлив от отчаяние.
Сбогом скъпи мой robot boy.