uFeel.me
РОДЪТ (кратка хроника на един тракийски род) - 3 част
Автор: chergligan,  10 януари 2012 г. в 21:23 ч.
прочити: 402
част трета

* * *


  Преминавали годините – кога бавно, кога бързо. Като глава на семейство, най голям мъж в него, Христо не ходил войник – бил освободен от наборна служба. През 1900 година се оженил за Груда от близкото село Опан. През 1902 год. им се ражда син Костадин, кръстен на рано починалия дядо Костадин.
    През 1903 г. още от пролетта майка Тонка забелязва една промяна у големия си син, главата на семейството. Уж е същия Христо, за земята и добитъка се грижи, но вижда се-и друг кахър лежи на сърцето му. Често наобикалят в двора им негови другари, все нещо шушукат, все някакви планове кроят. Хеле кога зачести да идва у тях Боньо Тюфекчията от село Странско, Тонка усети голяма тревога. Млад е Боньо, няма и 18 години, но пушките и пищовите дето майстори и поправя, карат коскоджамити мъже да го търсят и за равен да го имат. Пусти Бонюв занаят, от баща му останал, ще запали дома й. И един ден Тонка не се стърпя:
    -Ристе, сине, не сме веке в турско. Що са ти пушки и пищови.Немой да ма плашиш, сине! Гледай си, синко, нивите – я какво хубаво зърно наливат, гледай воловете и кравите – я какви са бели като гълъби. Защо са ти, сине, пушки и пищови – студено желязо е то, къща не храни, а огън в къщата вкарва – ласкаво го гали по ръката тя и чака милата му усмивка да разсее майчини страхове.
   Но Христо я поглежда сериозен и с тих глас й отвръща:
    -Ех, мале. Ти знаеш къде ходи тетьо в 1885 година. Не заряза ли той тогава ниви и волове, когато трябваше за майка България? Пак таквоз време е дошло, мале. Долу, в Одринско нещо се мъти и ний не можем да стоим отстрани и да чакаме със скръстени ръце. Нали сме оттам дошли, мале, не помниш ли тетьо колко песни за тамошното ни изпя? Що искаш, мамо, тук да стоя ли? В 85-та ти спря ли баща ми? Не ме спирай сега мене!
   
-Мил си ми, сине. Да пази господ да не се случи нещо лошо с тебе-как ще те, майка прежаля.
    -Такова време е-мило и драго да се дава. И потърпи, майчице, нищо лошо няма да ми се случи.
    Избърса с края на шамията две насълзени очи Тонка, погледна с любов и тревога милия син и повече дума не отвори.Знае тя-каже ли нещо Христо, назад не повръща. Боже, божке, запази ми го, мили господьо!





    През август 1903 година Христо с неколцина свои другари участвува в Преображенското въстание в Одринския край. Що сълзи проля младата невеста Груда, притиснала до гърди малкия Костадин.
    -Немой, булка, да плачеш! Господ ще го запази, ще го дочакаме с тебе в къщи – даваше кураж на нея и на себе си Тонка.
    И дочакаха – върна се Христо почернял, уморен, изпосталял, но жив и здрав.Не дойде свободата в Одринско, остана мъката в душата на Христо. Ала животът иска своето-тук трябва да го редим по-добре, щом там не успяхме.





   През 1904 година на Христо и Груда се ражда дъщеря. Кръщават я на баба й Тонка. Един по един се задомяват и братята на Христо – Димитър, Георги и Иван. Изкарват казарма и сега всички живеят в построената от стария дядо Христаки къща. Под ръководството на Христо семейството разширява имота си. Селския им двор вече е 10 декара, орните им ниви към 100 декара. Умело ръководи стопанството Христо и в село Тракия/от юли 1906г. така е преименовано с. Узун Хасан/ започват да гледат на младия мъж като на опитен и мъдър стопанин, па макар и да не е изпълнил още 30 години. Започват да го наричат както са наричали с уважение и дядо му – Христаки. Оттам родът придобива името Христакиеви. Когато ти кажат, че някой е като Христакиевите, то значи, че и нивите му са подредени, и добитъка е охранен, и къщата му е спретната, и в сговор се живее там.
    Замислил Христаки на всеки от братята отделна къща да се направи, по-широко да стане на многолюдното семейство. Дворът голям – на 5 и повече дворове може да се раздели. И няма да е раздяла това – нали един до друг остават дворовете, като пилци, събрани около квачка ще бъдат около стария Христакиев дом.
    Отделил първо Георги, че най нетърпелива била неговата булка, та Христо се страхувал да не всее тя крамоли в тясното пространство на старата им къща. С Димитър и Димитровица най-много си допадали. Кротка и ласкава към всички и най-вече към децата била Димитровица. Такива били Иван и невястата му Рада, една дълбоко религиозна жена, родом от село Пъстрен. Отделили се братята в отделни къщи, но комшулуците били с широки вратички, та лесно се минавало от единия в другия двор. А нивите все още заедно обработвали и братски деляли реколтата. Така било чак до 1919г. когато след поземлената реформа на Стамболийски, всеки от братята самостоятелно поел своя дял от общия имот.
   При Христаки останали майка му Тонка, сестрите Карамфила и Динка и най-малкия брат Михал.




***




   През 1906 година предстояло на малкия брат Михал да иде в казарма. Най-старите преселници от Ипчелий казвали за момъка, че много приличал на прадядо си Михал/Дели Михал/ - бил му „одрал кожата“. А и по нрав момъкът напомнял на едновремешните бабаити. Буен бил, та се побоявали от него другите ергени, особено когато проблясвала хладина в синьо-зелените му очи. Ала ласкави били тези очи към децата и момите. Една ли мома се надявала всяка привечер Михал вода да й напие на кладенеца сред село.
    Повече с овцете ходел Михал, но все спретнато и гиздаво се носел. И винаги по къра с пушка берданка бил – че разпри с чобани от околните села, с крадци на добитък и с какви ли не хайдуци може да му се случат по нощните доби. Обичал Михал много овцете си и те му се отблагодарявали с най-хубавата вълна, най-гъстото мляко и с най-ваклите агнета. Имал Михал и един коч, прочут между всички овчари, виторог и непобедим в борбите между кочовете. Като куче пазел стадото кочът Ваклю. И обичал често край стопанина си да върви, в гегата му рогата си да чеше, от ръцете му къшеи хляб да взема. Обичал стадото си Михал, но от всичко най-обичал конете. А и какъв ездач бил! Всички помнели надпрепускването на момците-пряварници към дома на младоженката по време на сватбата на най-добрия му приятел. Право към портата препускал Михал и късно видял, че напречната греда е много ниска и само конят без ездач може да мине под нея. Мигом се извил Михал и чак под корема на коня прилепнал. Влетели в двора, слети в едно кон и ездач, а там пак наперено се вдигнал в седлото момъкът. Одобрително загълчали хората наоколо. Не случайно военната комисия определила Михал за конната гвардия – чак в София, на княза да служи.
   В оная фатална нощ Михал отрано заредил берданката си. Чули били другарите му, че опанските чобани се канят да навлязат в спорната мера до Тракийската кория. Ще има пак разправия за тази мера.
   Тиха и звездна августовска нощ била. Замислил се Михал за предстоящата казарма, за раздялата с близките си, с другарите, с момите и седенките, с кротките овце, които сега тихо хрупкат тревица край него. Добре, че там, в далечната София, коне няма да му липсват-нали е в конната гвардия. Ще им покаже той на шопите как се язди в равна Тракия. Сгънал калпака си Михал, поставил го върху дулото на пушката, подпрял се на мекия астраган с ръце и гърди. Прав искал да си почине, че зорко трябва тази нощ да бди. Завъртял се край него кочът Ваклю, зачесъл рога в берданката. Зла орисница единия рог на коча в спусъка вкарала. Тряснал изстрел...  
  И ето лежи Михал на топлата земя, гледа звездите и светлината в синьо-зелените му очи бавно гасне...




    След смъртта на Михал, баба Тонка, майка му, не изтраяла дълго. Все занесена ходела, все с него разговаряла, все ядене на трапезата му заделяла и нощем често я чували накрай село да вика към тъмния кър:
     - Михале...Михале...Ела си дома, сине! Ела си, мама!
    Но не идва Михал ни тая нощ, ни друга нощ...И така две години, докато майката сама отиде оттатък, при него, при милия син...

    Къде си Костадине, тъжни цигуларю? Ела и свири, Костадине, жални песни запей! Посрещай милите душици, идват при теб да бъдете винаги заедно. И чернооката гъркиня, и милите баща и майчица, и свидните братя, и невеста Тонка, и левента Михал, твоя син – всички сте заедно вече, без ревност и обида – там при тебе, където божията благодат пречиства и избистря земните чувства и страсти. Плачи с чисти сълзи, Костадине, плачи...,а после изтрий сълзата и дай весела свирня! След смъртта сватби се задават. Така е наредено в човешкия живот – радост сменя скръб и скръб сменя радост. Защото това е земното битие на човека – скръб и радост в едно примесени. И в него все трябва да има една цигулка или пък едно щурче да пее. Ако няма песен – и радостта, и скръбта могат да погубят човека.

    За нас Условия за ползване Бисквитки
    © 2004 - 2024 uFeel.me