Промени се животът в българското село. Ралото на времето преобърна народните пластове, нови ветрове освежиха въздуха, който дишаше селският народ на България. От четири пети селско население страната ни стана за кратко време със 70 процента граждани. Строеше се социализъм, мечтан светъл обществен строй. Успехи и провали се редуваха, докато в края на 20 век идва равносметката – не успя строежа на светлия строй, а може би е и невъзможно да се построи такъв. България сега е както се казва, на дъното в своето развитие. Не искам да бъда съдник на комунистическата идея, аз също съм вярвал някога в нея, искам само да се освободя от фанатизма в следването на теориите -идеологии. Марксистко-ленинското учение е също човешко дело и като такова не бива да се приема като религия. Обещал си нещо, не си го изпълнил – хората престават да ти вярват. Къде има място тук за фанатична вяра? Присъщо на човека е да пробва и ако не успява в делата си, трябва да се коригира навреме. В противен случай би бил упорит, но тъп. Чувам възмутените викове на фанатично вярващите: „ Кой те изучи, кой ти даде хляба, ако не беше нашата Партия.“ Ето един аргумент, достоен за феодално общество. Значи всичко е в ръцете на един строг господар, който раздава благата и ти трябва да си му безрезервно верен, да целуваш ръцете му и да му благодариш като на бог за милостта, че ти разрешава „великодушно“ да живееш. Това ли е светлия строй „без бог, без господар“?

   Но стига за това минало! Вие потомци, сами ще го разберете и оцените. Аз се връщам към рода ни.
   Промени се животът в село Тракия. Промени се и животът на Христакиевия род. Ето, внукът на дядо Христаки – Ради е вече на работа в Стара Загора. Другият внук Христо учи в Старозагорската гимназия, готвят се за там и по-малките – Жеко и Гочо. Само Иван изглежда ще остане в родното село – теглят го и него, като баща му, земята и добитъка, сладък му е селския въздух.
   До 1952 година стопанството в Христакиевия дом продължава да съществува такова, каквото е било досега. Христаки и синът му Костадин не бързат да влязат в кооператива (ТКЗС – трудово кооперативно земеделско стопанство). Чувства старият земеделец, че не е така, както мечтае селянинът и както го учеше великия Стамболийски. Дядо Христаки не излиза вече по полето или го прави рядко.Работата е в ръцете на Костадин. Но ръководи все още старият. Той разпределя кога какво да се работи. Макар и младият да има вече голям опит в земеделието, знае се кой е глава на рода. Няма да накърни авторитета на баща си Костадин. За всичко ще се допита до него, защото вярва в неговия здрав ум и житейска опитност.
   Паричните средства на семейството държи в ръцете си дядо Христаки. „В една къща има ли повече от една кесия, къщата се разваля.“ е негова максима за финансовата дисциплина.Скромно, без излишества, но задоволено се живее в селския дом. „Спирай яденето докато все още ти е сладко!“ - друга Христакиева здрава максима, нетърпяща лакомията и охолството. На трапезата има вино най-вече през зимата, но с него не се прекалява.
   Към 1946 година дядо Христаки е натежал от годините – 67 са вече, побелял, с големи засукани бели мустаци. Умът му е бистър, все още в село е авторитет по много житейски въпроси. Строго, но с добри очи се поскарва понякога на по-малките внуци Жеко и Гочо. После ги вика при себе си и им разказва за прадядовците от рода им, за своята младост, за Преображенското въстание, за Балканската война, за великия Сандо(Ал. Стамболийски) за 1923 година. И винаги ги подтиква към учението - „Ученият човек има два чифта очи“ втълпява в детските палави главици. И често им запява любимите си песни – хайдушки за старото време и по-нови за земеделското движение. От него знаем за Дели Михал и за песните на Христакиевия баща, тъжния цигулар, рано отишлия си от белия свят Костадин. Не доживява дядо Христаки да зарадват жадната му за учение и култура душа внуците - Жеко, поета и Гочо, художника. А и другите, още неродени, които ще станат инженери, лекари, икономисти, историци или пък просто достойни и добри специалисти всеки в своята област.
   През септември 1946 година дядо Христаки, заедно с баба Груда, тръгват на панаир в Гълъбово. Впрягат кобилата, наскоро ожребена, в каручката на Христовия брат Георги, че е по-шарена и повече подхожда за такова развлечение – посещение на панаир. Каруцата на Христаки е солидна като старовремска карета – за тежки друмища е тя, а не за леки разходки. Жребчето на кобилата оставят затворено в яхъра. Наближават Гълъбово. Нервна е кобилата. Дразни я непривичната за нея каручка, липсва и\' жребчето. По едно надолнище ускорява ход, късите окове на каручката я удрят по задните крака. Пощръклява кобилата, препуска в галоп – сякаш тича да намери малкото си. Опъва дядо Христаки юздите, но копитата на кобилата изхвърчат нависоко и бият стария мъж по гърдите. Задавя се Христо от болки. Притичват хора, с мъка спират побеснялата кобила.
   След това злополучно пътуване дядо Христаки се залежава, отпадат силите му, отслабва и прежълтява. Вижда се – топи се без време, отива си стария. По доктори го води в града синът Костадин, но подобрение няма.

   Лежи дядо Христаки в малката стая на къщата, иска му се да е многолюдно около него, да е весело, светло и слънчево. А близките пазят покоя му – ходят тихи и не влизат често при него да не го безпокоят, а може би усещат и идващата смърт, която ги плаши. „Ех, мили мои, безпокоят ме мене тишината и покоя“.
   А в декемврийския ден тихо се сипе обилен хубав сняг и затрупва земята под бялата си покривка, успокоява предмети, хора и добитък, притихва всичко в зимен покой. Пладне е, а е здрач, няма го жълтото като дюля слънце със златните си лъчи, няма го мириса на треви, цветя и плодове...Очите на Христаки се пълнят със сълзи, сладка и тъжна е болката, която напира в гърдите му. Повиква младата снаха – жената на Ради. „Донеси ми, Станке, една жълта дюля...“
   Като слънца греят дюлите, които му донасят в стаята. Вдишва аромата на слънчевия плод Христаки – влагата в очите му отразява жълтите слънца, тези слънца бавно, лека-полека потъмняват, а после потъват и изчезват в светлозелените му зеници...

*** 
  
   Дядо Костадин, Христакиевия син, беше последен представител в рода , на колоритния образ на българския селянин - хубавия, мъдрия, спокоен и чист селянин. Отрано свикнал със земеделския труд, този труд като че ли не му тежеше. Каквато и работа да вършеше дядо Костадин, на страничния наблюдател му се струваше, че тук няма усилие и напрежение - всяко негово действие е красиво, спокойно и спорно. Неговите очи виждат работата само от хубавата й страна. Погълнат от полски труд, взорът му ще забележи и красивата небесна дъга, и причудливата форма на облаците в синьото небе, и побягналия изпод косачката заек, след който добродушно ще подвикне и ще се засмее, ще забележи и далечните коне, които сякаш пасат на хоризонта меките лъчи на залязващото слънце.
   Черноземът на Тракия за него не е кал, а хранителна среда за никнещата къзълджа /пшеница/. Воловете, овцете, конете, кучетата, магарето - за него не са безсловесни животни, а кротки другари, всеки със свой характер и той познаваше характера им, умееше да \"разговаря\" с тях. За него е лош човек този, който \"в живота си не е помилвал хайванче\". Ние, малките негови внуци, обичахме да слушаме разказите му за добитъка, който е имал през живота си. И всяко от тези домашни животни беше индивидуално и неповторимо, със свое име, навици, характер и съдба. Кучетата Караман и Канджа, воловете Челек и Сиврията, кобилата Роза, макар и отдавна изслужили своята служба при дядо, за нас бяха като живи, ние знаехме много случки, в които те бяха главни действащи лица. Преди да сме чели Йовков, ние опознахме и обикнахме тези мълчаливи герои на стария селски бит.
   Към нивата дядо Костадин пристъпваше с благоговеене, сякаш влизаше в храм.
В неговите ниви нямаше буренче, не можеше да се намери и малко камъче. Даже докато си почиваше, седнал сред нивата - пръстите му шареха и оплевяваха земята около него. Близките му често шеговито го подкачаха: \"Хайде докато си почиваме да оплевим нивата на Сархош Иван /прочут ленивец в село/.
  В хубавите летни нощи дядо Костадин жънеше често по месечина и разказваше, че тази жътва е здравословна, че лунните лъчи и Богородица са изцерили язвата,която имал на по-млади години. Богородица му се явявала в тези лунни нощи и той ни я описваше съвсем различна от тази, изрисувана по иконите в черквата. Дядо не ходеше на черква. \"Господ ще те чуе и на къра, ако e искрена молитвата ти“.
   Към учените хора се отнасяше с голямо уважение, той самият едва можеше да срича едро напечатан текст. Уважението му към учеността не стигаше обаче до самоунижение. Той разговаряше мъдро с гостуващите заедно с поета Жеко Христов, негов син, поети и писатели и беше удоволствие да се слуша този разговор. Понякога за неумението ни, ние по-изучените да се справяме с житейски несгоди, дядо казваше \"Учени хора сте, а защо сте толкова серсем“ Той умееше да се справя по-добре от мнозина учени с житейските проблеми.
   Неукият селянин беше превъзходен възпитател. Неговата педагогика не включваше бой, типичен за тогавашните педагози и въпреки това - влиза ли той в двора си, спират разправии, врява и белите на малките в къщи.
Силата, която излъчваше дядо Костадин, спираше даже тези, които имаха спорове с него. Малко хора се решаваха да му се противопоставят - даже селските бабаити си мереха думите по негов адрес. Откъде идваше това бих казал страхопочитание към него. Мисля, че авторитета на дядо Костадин се градеше на неговото умение да прави всичко, за което се залавяше, както трябва.

   Дядо Костадин почина на 76 години в ръцете на петимата си сина.

...И синове, прехапали езици
на рамене понасят бащиното тяло -
широко път отварят ечемици
към оня хълм, където засияло
сърцето ми разтворено го чака...

Едно щурче не се стърпя
и над село Тракия заплака.
 
   Когато спускаха тялото му в земята, ковчегът се запъна в стените на прясно изкопания гроб...


***
   Баба Злата, жената на дядо Костадин, почти 70 години създаваше топлината и уюта в селския дом на Христакиевия род. В кратко време след сватбата и\' през1919 година, основната домакинска работа премина от свекървата Груда на нейните ръце, както се полага в тогавашните селски семейства, та чак до 1986 година. Един дълъг живот, изпълнен единствено с най-голямото предназначение на жената - да създава хора и да се грижи за тях. Родила пет сина и една дъщеря(починала като бебе), отгледала след туй и повечето от децата на синовете си, тази добра и кротка селска жена като че ли най-пълно олицетворяваше образа на майката.
   На старини лицето и\' напомняше лика на някоя светица от църковна икона. Умните и\' очи гледаха до сетния и\' дъх ласкаво и с любов всекиго от нас - нейните потомци. Думите и\' звучаха напевно, мелодично и умиротворяващо. Никой от нас не я помни някога ядосана или сърдита за нещо. Никак не се вързват с нея, не и\' отиват думите кавга, викове, сръдни.
    През целия си живот баба Злата беше напускала село Тракия само 4-5 пъти, за да гостува на синовете си в град Стара Загора и 2-3 пъти, за да отиде на курорт с дядо Костадин в Нареченски минерални бани. В този малък тесен кръг са протекли нейните 85 години, изпълнени с постоянни грижи за всички в семейството.
    Ограниченият хоризонт на нейното битие не беше я лишил от духовност, от усет за красотата на живота. Баба Злата обичаше сладкодумно да разказва стари предания и легенди през дългите зимни вечери. В тези сказания злото винаги идваше от тъмни сили извън човека, а хората...те бяха винаги добри. Като тебе, мила бабо.

***
  

   После дойдохме ние - синове и дъщери, внуци и правнуци на тези хора с яки, мощно вкопани в земята корени, знаещи кои са те и защо са на тази земя. Ние също решихме, че знаем защо сме тук, на земята. Втурнахме се да прекроим и поновому, по-умно от дядовците да подреждаме земното си битие. Нахлухме в града, навлязохме във всички сфери на живота - в науката, в икономиката, в културата, в изкуството, в медицината. Направихме хубави неща, но и много грешки направихме. Натрупали учение, загубихме житейска мъдрост; натрупали благосъстояние, много от нас загубиха здравия народен морал; отворили очите си за света, затворихме ги за чистите извори, дето бликат в кръвта ни от памтивека. Забравихме и даже започнахме да се срамуваме от корените си. А какво е дърво без корен - духне ли го по-силен вятър и ще го катурне.
Влизаме вече в 21 век, негови чеда ще бъдем. Ако не ние - то децата и внуците ни.
Поглеждам през дрезгавината на изминалите години и столетия към лицата на моите деди, сравнявам се с тях, меря ръста си по техния и се питам - по-добър ли съм, по-умен ли съм станал, по-способен от вас ли съм за красив и смислен живот, мили мои дядовци? Мълчат, не отговарят.
И ако аз не съм, ако ние сегашните не сме такива, каквито искахте да ни видите, мили мои, то вдъхнете сили на идващите подир нас да ни надминат във всичко!

Тази хроника записа през 2000 година един от Костадиновците

Продължавайте я потомци!