***

Наскоро след смъртта на баба Тонка се задомяват двете сестри Карамфила и Динка. Отдавна обикаля двора на Христо приятелят му Боню Тюфекчията, с когото бяха заедно в Преображенското въстание. Видя се вече, това често гостуване не е само заради приятелството – очите на Боню търсят повече да зърнат Карамфила, а и тя не крие от брат си, че харесва другаря му. Реши Христо, че няма какво да се чака – излязъл е късмета на Карамфила и че траурът по майка Тонка не бива да е пречка за нечие щастие. През есента на 1908г. Вдигнаха сватбата. Христо дари на младото семейство нива 5 декара – смени една своя нива с човек от Странско, домазет в Тракия.

  На следващата есен – нова сватба. Омъжи се и Динка, тук в село Тракия, на добро място. Нейният мъж, Груди Цветков, е от небогато, но работливо и уважавано семейство.

  Останаха в старата бащина къща Христо с жена си и малките Костадин и Тонка. Костадин изкара вече първо отделение. На Христо му се иска да изучи единствения син, но вижда – момчето го тегли повече към нивите и добитъка, с конете и воловете повече се заиграва, отколкото с момчешки игри. Все им чисти, реши ги с големия костен гребен. Не може да отрече Христо, че малкият има най-голяма заслуга за хубавия вид на добитъка – двата чифта волове блестят като бели гълъби, а кобилата и конят пламтят като излъскан бакър. Ех, не само учени хора трябват на тази земя, трябват и добри земеделци, и добри пастири, и добри работници. Дай боже, Костадин да е добър стопанин, в здрави и работни ръце да остане дома на Христакиеви.

  Топла, септемврийска вечер на 1911 година. Христо е седнал на сайванта, дето е хладина. Току що е нахранил добитъка и сега е времето да отдъхне и да прочете на светлината на газеничето последните вестници, които е взел от кмета. Обича Христо да знае какво става извън селото, пък и по-далеч, вън от Царството. Обича много и самото четене. Ех, каква магия има в писаното слово – някъде далеч от тебе, някой е изрекъл мислите си и ти сега разговаряш с него. Завижда Христо на учените хора и много ги почита. Не можа той дълго да ходи на училище – само четирите отделения на селското школо изкара и трябваше да замести починалия си баща в осиротялия дом. Дано някой в рода има късмет повече да се изучи, ако не децата му, то децата на някой от братята му. Това благоговеене към учението вечно ще живее в него. Затова и често взема книги от даскала и вестници от кмета. Няма кой знае колко грамотни хора в глухото село Тракия и затова Христо го смятат за много начетен и знаещ. От него акъл вземат и по-стари хора, него за съвет го търсят при всякакви спорове, при житейски неволи и премеждия. Нали чете книги – знае той как по широкия свят се справят хората, та и ний да вземем от техния опит.
   Зачете се тая вечер Христо в последните новини около земеделските работи. Ето – това е право, трябва селяните сдружено да живеят, в съюз за взаимна подкрепа да бъдат. Тук в село трябва да се направи такава дружба, както пишат, че има в много краища на България, а не като създадената в 1909г. от Киро Байков групичка земеделци, в която и той, Христаки влизаше, но която нищо особено не направи за хала на селото.И умни са думите на Цанко Церковски, на Димитър Драгиев, на Янко Забунов, на младия сегашен председател на Земеделския съюз Александър Стамболийски, който в хода на годините ще стане неспорим авторитет и кумир на Христаки. Зачита се и в интересните писания на Димитър Благоев, на Янко Сакъзов, но все нещо от тях не достига до дълбоките кътчета на селската му душа. Малко по-встрани са селяните за тези умни инак люде, а селската маса е четирите пети от народа на България. Вижда Христо хубавото в социализма, не е да кажеш, че няма хич правда в идеите му, но на селянина друго му трябва. Дай му на него справедлив дял от земята, дай му помощ да си вземе по-нов земеделски инвентар, дай му земеделска наука и училища, пък тогаз гледай как работи, пък и на държавата ще се отблагодари за помощта. Ще трябва да поговори Христо с добрите стопани в Тракия, до града да отскочи – да видят как стоят нещата със Съюза и тук в село да се включат към земеделското движение.Миналата седмица идва насам от Стара Загора адвоката-земеделец Баню Канев и им поговори за създаване на земеделска кредитна кооперация. Ето това ще е нужно на тракийци. Овреме трябва да се мисли за тези неща, че току виж времето те изпревари и други изненади ти поднесе. Ей го на – пак за предстояща война пророкуват във вестниците. Лошо зло, беда е войната, но пък как да не помогнеш на брата-роб, дето е оттатък, в Турско. Та нали там е бащина и дядова родна земя. Вижда се – иде войната, ами да се стягаме здравата и за всичко да мислим, та силни да я посрещнем. В столицата трябва да мислят зи тия неща, дано управниците на Царството се покажат като добри стопани на държавата.

  През тази 1911 година и началото на 1912 в село Тракия мощно нахлу земеделската идея Симпатизанти на Съюза ,оглаван от Стамблийски, бяха повечето от жителите на селото.Към пролетта на 1912 обаче всичко друго, освен предстоящата война, мина на- зад. Почнаха мобилизация, свикваха отслужилите набори. Един ден извикаха на военна комисия в Стара Загора и неотслужилите като Христо. На България й беше нужна голяма и силна армия за осъществяване на вековни национални идеали. Христо е зачислен в санитарна команда в трета дружина на Тунджанската дивизия. На 5 октомври 1912 година започва войната.
   Със санитарната команда Христо стига до Булаир. Нагледа се на рани, кръв и смърт. Научи много за страданията на тялото и как да облекчава болките и раните на плътта. Направи той и един жизнен извод – най-леко ранените най-много врява вдигат, най-много охкат и пъшкат, най-много за себе си се грижат. И него самият закачи с наточената коса черната смърт, само че криво се беше нацелила. Размина се на Христо срещата със „сладката и медената“ само с едно раняване.
   Дружината тогава атакуваше противниковата позиция. Христо превързваше край купа сено ранен боец-земляк от близкото до Тракия село Ловец. Турските оръдия и картечи отблъснаха дружината. Христо видя край себе си отстъпващите наши войници. Но раненият земляк е в безсъзнание. Опитва се с него пълзешком да отстъпи след нашите. Изведнъж оглушава от светкавица и трясък. Завърта се всичко пред него и потъва Христо в тъмнина. Когато се свести, си помисли, че е без крака. Опипа ги – там са, но не се движат . Примъкна се до купата сено като драскаше с ръце по коравото стърнище и дърпаше със себе си ранения земляк. Чу му се наблизо говор, трепна сърцето му, ослуша се – турска реч...С мъка се напъха заедно с ранения в сеното. Затаи дъх. Край купата минаваха турски аскери.
  „Плен...каква ли ще бъде съдбата на пленените българи и какво ще стане със семейството в Тракия, ще ги види ли някога пак. Боже, запази ме, съхрани ме тоя път! - молеше се не толкоз уповаващия се на бога в други случаи Христо – Няма живот за мене в плен. Каквото и да става няма да се показвам. Стискай зъби, душо, дръж се! Нашите пак ще се върнат, не може да не се върнат. И друг път е имало отстъпление и пак е имало нова българска атака. Я докъде сме стигнали, чак до Булаир. Ще дойдат, ще дойдат нашите...“

  На другия ден българската дружина отхвърля турците обратно назад. Намират Христо и ранения му земляк в купата сено и двамата в безсъзнание. След това в лазарет, после в болница в Стара Загора. Спасяват не само живота на Христо, а и краката му. Е вярно, единия крак остава трудноподвижен, „сакат“ за цял живот с неизвадени парчета от шрапнела в него.

  Приключва войната за Христо, връща се в Тракия, с бастун и с медал за воинска доблест. Другия дар от войната ще дойде после – верен другар за цял живот, оживелия Стамо, тежко ранения земляк от село Ловец.

  В другите войни – втората Балканска, когато се скараха съюзниците и в Световната, Христо не отива на фронта – вече е военен инвалид. Братята Димитър, Георги и Иван са по фронтовете, но слава богу всички се връщат живи и здрави.

***

  Вече е 1919 година. Помъдрял е българският селянин след войните. По друг начин иска да живее. Гласува доверие на Земеделския съюз. На власт идва правителството на Александър Стамболийски. В село Тракия вече е изградена силна земеделска дружба. По инициатива на земеделците е регистрирана кредитна кооперация „Освобождение с потребителен магазин към нея. Вярно, има и друга група от селяни, събрана около Димо Аладжов/Болшевика/ - групата на комунистите, но къде може да се мери по влияние тази група с дружбата. За членовете на старите партии да не говорим – нямат те влияние в селото. На изборите за местна власт и през 1919 г. и през 1920 г. в село Тракия убедително печелят земеделците. И двата пъти за кмет избират Христо Костадинов – бай Христаки.

  Четиридесетгодишния мъж е с достолепно изправена осанка, макар и силно куцащ с единия крак. Мургаво лице, светлозелени очи, прошарени коси и мустаци, засукани по хайдушки. Лицето му излъчва строгост, но очите са весели – от дъното на зениците надниква закачлива усмивка.
   В 1919 година семейството на Христаки се увеличава – синът Костадин си довежда булка, Злата, дъщеря на обвеяния с романтична легенда дядо Ради Генев Аладжов. Дядо Ради е също преселник, но не от ипчелийските маджури. Някъде около 1886 г., той пристига в с. Узун Хасан заедно с брат си Диньо, идват от с.Кючюк Хасан/сега Голямо Асеново, а са родом от село Злато поле, Хасковско. Дядо Ради е от породата българи, давала в робско време хайдушките войводи. Снажен ръст, огромна физическа сила, непокорен нрав, горд и властен характер. За физическата му сила и досега в с. Тракия се говори, как дядо Ради даже и в зрелите си години е можел да повдигне пълен чувал с пшеница и то захапвайки го със зъбите си/чувал пшеница тежи около 50 кг!/ Между другото за здравата му порода говори факта, че до смъртта си на 90 години дядо Ради е бил със запазени зъби.
  За гордия му, честолюбив нрав се разказват много случки и ето една от тях, доста характерна за него: Някъде след 9 септември 1944 година, тогава дядо Ради е около 80 годишен, в село Тракия при свои роднини идва на гости от с.Опан някой си Васил от партизанския род на Балабанджиите. Сяда въпросния гостенин в кръчмата, понапива се и се разпалва. Тук в Тракия, казва, всички сте баби, няма мъже между вас, всички мога да ви „бъхтам“ и „небъхтан“ да си ида в мойто село...и т.н. Дали партизанското име на рода Балабанджиев ги спряло или пък кротки люде се случили в кръчмата, но „небъхтан“ си излязъл от там Василчо Балабанджиев. Отишъл у леля си и легнал да поспи. Чул за случката в кръчмата дядо Ради и закрачил бавно с тежкия си бастун към Василювите роднини. „Гино мари, речи на ваш Василя да излязне за малко!“
  „Що има, дядо, за какво съм ти?“ - дорде попита балабанджията и якия дрянов бастун заиграл по раменете и по задника му. И удрял дядо Ради, 80 годишния, по младия нахалник не символично, а така че го проснал на земята.
  „Това ти е, сине майчин, да не си идеш небъхтан от Тракия. И да кажеш на вашенци, че тракийци добре посрещат гости, ала ги изпращат по акъла им – тия с хайвански акъл ги изпращат по хайвански.“
  Такъв бил дядо Ради от младини до дълбока старост. Някога в младежките си години убил при свада местен турски богаташ и напуснал родното си място. Последвал го големия му брат Диньо. Настаняват се в село Кючюк Хасан при своя роднина дядо Жельо Базяна. Дядо Жельо има осиновена дъщеря- Пенка, останала сираче на 10 години, когато отстъпващите през 1877 година турци убили майка й и баща й. Родителите й са от село Узун Хасан и са били доста заможни. За да не излезе от роднинската среда хубавия имот, наследство на Пенка, дядо Жельо нагласява така работата, че около 1886г. оженва Пенка и Ради. А не са били и нужни кой знае колко хитри ходове от страна на Базяна, за да се харесат две млади, здрави и хубави същества.
  И ето към 1886 г. Ради Аладжов пристига в село Узун Хасан, собственик на над 200 декара хубава, орна земя. Взема със себе си неразделния си брат-другар. Разделя наистина братски с Диньо получения имот. Построяват си къщи, скоро се задомява и Диньо. Син на Диньо е известния по-късно в с. Тракия, основател на комунистическа партийна организация и участник във Владайското войнишко въстание Димо Аладжов – Болшевика. Днес потомците на братята Ради и Диньо са многобройни. Сродени с Христакиевия род – клоните на двете родословни дървета са плътно преплетени.

  Дядо Ради през дългия си живот /умира на 90 години/ има 9 дъщери и синове от трите си жени. /Такива мъжкари са били нашите дядовци!/. След смъртта на Пенка, която му ражда четири дъщери и един син/починал като бебе/, той се жени за Стойка от която има две дъщери. Умира и Стойка. От третата си жена Дина има син и дъщеря.
  Злата е дъщеря на дядо Ради от първата му жена и е родена през 1901 година.
  Не се знае причината, заради която дядо Ради дълго не е одобрявал любовта между дъщеря си и младия Христакиев син. Дали с Христаки не са се вчепквали някога силните им характери, дали защото Костадин е с година по-малък от Злата или пък защото и младият носел също такъв буен характер като бъдещия си тъст? Не изтраял младият Костадин такова отношение към него и една вечер като хала влетял с коня си в двора на Ради Аладжов. Разиграл коня из градинката пред къщата, изпотъпкал лехи и китки и викнал към сайванта, където се показал ядосан дядо Ради:
  „Хей дядо, без Злата за мен живот няма. Опичай си ума, че ако я дадеш другиму, стар бабаитино, яз сметка ще ти диря!“ - явно младежът бил не по-малко ядосан от бъдещия си тъст.
  Ругае отгоре, зад пармаклъка, дядо Ради, но мрачината скрива леката му усмивка. Харесват му такива буйни и пламенни сърца – та нали и той самият е бил такъв, а и сега още кръвта му не седи мирна, все за нещо се вълнува и кипи. Види се този момък ще е късмета на неговата Злата. И не заплахата на младия го карала да мисли така. Дълбоко в себе си, противно на традицията, дядо Ради не смята, че само старите имат право да редят живота на чедата си. Не смята, че дребни дрязги и разправии между бащите трябва да спъват щастието на децата им.
  През есента на 1919г. вдигат сватбата. Няколко години Костадин и Злата нямали деца и това подтискало здравата атмосфера в дома на дядо Христаки.Откакто задомява сина си , а и откакто е кмет, така с почит тракийци наричат побелелия 41 годишен мъж – дядо Христаки. А и видът му, и държанието му изискват почит като на мъдър старейшина.
  Кметуването на дядо Христаки минава под знака на земеделската реформа на Стамболийски. Живват селяните, оземляват се безимотните, стопанисва се по-добре общинската собственост. Кредитната земеделска кооперация е опора за всички стопани.

  Като кмет дядо Христаки има възможност да удовлетвори и старата си любов към учението, да даде свой принос за подобряване на нивото му в родното село. Досега в село Тракия няма училищна сграда. Наема се един учител, а общината плаща наем на някоя къща, в която даскала събира учениците си - малки и големи заедно. Условията за обучение са такива, че все едно не са минали цели 40 години след Освобождението от турско. През учебната 1920-1921 по искане на кмета се наемат двама учители,вместо един, както е било досега. Започва се и строеж на първа училищна сграда. През1921г. сградата е готова – бяло измазана, с три слънчеви стаи, в центъра на селото. Гордее се кмета с това дело, макар и да му се иска още по-хубаво да е училището. Е, живот и здраве, още по-добро ще направим след време, нека само се замогне малко селото. И наистина сградата е строена с кирпич, а камъните са от старите турски гробища, останали накрай село. И то да е камък както трябва, а то е червеникав пясъчник, ронлив и слаб. По повод на тези гробищни камъни, ползвани за темели на училището, след четири-пет години, когато сградата не изтрайва и я събарят, за да се построи нова, дядо Христаки казва: „Не бива за темели на ново и хубаво дело да стоят чужда мъка и чужд труд. Със своя мъка и свой труд трябва да гради човек своите си дела.“
  За издръжка на училището, по предложение на кмета, общината предоставя на училищното настоятелство 80 декара обработваема земя, която се отдава под наем. От събраните средства се посрещат разходите по учебното дело и се заделя по малко за бъдещ строеж на нова училищна сграда.
  Честен и почтен кмет е бил дядо ми Христаки. Уважавали са го и противниците на Земеделския съюз. Свидетелство за това е факта, че по време на преврата от 9 юни 1923г., той е предупреден навреме да напусне селото от Байко Кирев и Теньо Петков, а тъкмо от тях земеделската управа на селото отнема по двайсетина декара земя при провеждане на земеделската реформа.
Дядо Христаки се крие известно време в Акънджанската кория и макар в село да знаят това, не се намира юдинска душа да го издаде на пристигналата от Стара Загора шпицкоманда. След това го крие фронтовия му приятел Стамо от село Ловец. В овалийските села/така се наричат селата южно от Стара Загора/ не се дава въоръжен отпор на превратаджиите и дядо Христаки е принуден да се крие у другаря си докато отминат мътните дни. Село Тракия се спасява от жертви. Шпицкомандата арестува няколко членове на земеделската дружба и комунисти, но по-късно и те са освободени.
Уплашени са селяните в Тракия от зверската разправа със Стамболийски и неговия кабинет. Приемали са те властта на земеделците за законна, народна власт - не е имала тази власт изявени противници по селата. Така и новата превратаджийска власт на Цанков няма ярки привърженици. В тревожната 1923 година със здравия си разум тракийци разбират, че трябва да са като едно семейство и такова остава селото - единно в мрачните дни. В септемврийското въстание същата година те не се намесват, даже Димо Аладжов-Болшевика остава настрана от него, а то е оглавено от неговата партия. Някой може да сметне неучастието на тракийци в събитията през 1023 за малодушие, страх и слабост. Не е така, а по-скоро трезв е погледа на трудовия човек, прозрял е проста истина, че не с братоубийствени кървави борби ще дойде по-добрия живот.
  Сега в началото на 21 век отново правим оценка на минали събития историята на страната и отдалечени от тези събития по-ясно виждаме всичките им багри и нюанси. Зад народното недоволство виждаме партийни интереси, зад революционната романтика виждаме игрите на воинстващи политически идеолози - властолюбци и диктатори, ползвали народния гняв за свои цели. Една идеология, превърната в религия, не се поколеба през 23-а година да си поиграе с българските селяни и работници като с марионетки и да ги хвърли първа жертва в експеримента си за завладяване на целия свят. По-късно тази идеология завладя половин Европа /не света/ и пак не успя да направи \"живота по-хубав от песен\" както очакваха тези, които й повярваха. Мина време, разбра се, че идеологията-религия изисква като всяка религия, хората да се кланят на нов бог, да имат нов господар - една партия и първия й ръководител -неоспорими, недосегаеми и жестоки, ако не си екзалтирано вярващ в тях. А някога поетът Гео Милев разбра и възпя величавия народен гняв и въжделеният на народа \"Без бог, без господар! Човешкият живот ще бъде един безконечен възход - 
нагоре, нагоре“.
  Поетът възпя обикновените хора и техния спонтанен, отчаян бунт срещу неправдите. Той не възпя идеолозите и организаторите - организатор на накипелия бунт можеше да бъде всеки по-ловък демагог и политически шарлатанин от онова време. Затова днес не трябва да се оценява като малодушие позицията на тези, които останаха настрана от Септемврийското въстание в 23-та година и те бяха голяма част от българския народ - въстанието не беше всенародно.
Трябва ли тогава да обявим народа за малодушен? Не трябва ли да сторим поклон пред нашите деди, запазили трезвия си разум в дните на оня далечен, кървав Септември!