„Още от древността хората вярвали сляпо в чудеса. Съществувало тогава само едно явление непознато. Как така земните обичат се? Стигнали те до извод изкривен: Имало било невидима искра, скачаща по човешките сърца. От където минела обич и нежност тя пораждала. После огън разбушувала и семейство вече съществувало! Таз искрица щъкала е от душица на душица и постигала толкова красиви и буйни пожари, че всеки един мечтаел да почувства огъня в сърцето си! С много обич подклаждали огнището, а с надежда подсилвали топлината! Ала огъня загасне ли нужна е ударна доза ЛЮБОВ за да се възстанови първоначалната му сила и мощ! Какво..? Какво е това..? Какво е любовта..? Хората стигнали до отговора на тези въпроси... Любовта била тази невидима искрица, която радва всичките самотни сърчица!..."

И в съвременните времена приказката продължава...

„... Днес, искрицата не спира сърцата да гори. Ала с времето усъвършенствала се тя, станала е по-добра. Хора, животни... всички биват попарвани от любовта! Дори вчера аз видях и почувствах я... Наблюдавах два бели гълъба, символите на вечната, тъй желана свобода. Кацнали бяха на самотно, окапало, зимно дърво. Кланяха се един на друг. Плавно навеждаха глава, а след това се изправяха, звуците, който издаваха... така приятни... нежни... красиви...! Докосна ме топлината бликаща от тяхните малки сърчица! След това отлетяха... летяха... летяха... поспираха за да си починат и отново започваха да се кланят в признак на любов...! Цветчета и храстчета се радваха... а аз мечтаех... мечтах... и ги гледах в захлас!..."

Излез на вън! Погледни! Двама по двама, хванати са за ръце, стоплени от любовта, радват се на чудото, обвзело света!

„... И всички заживели щастливо, обгърнати от силата на обичта!!!"