- Искам да те нарисувам.
Млъкнах. Не, не просто млъкнах. Нали знаете онзи израз - \"гълтам си граматиката\"? Мисля, че са го имали предвид буквално, защото единствено поглъщането на огромен том \"Граматически правила\" можеше да обясни внезапното стягане в гърлото и неспособността на гласните ми струни да произведат никакъв членоразделен звук.
- Искам да те нарисувам. - повтори той, а аз все още се взирах в една точка до лявото му ухо, само и само да успея да избегна втренчения поглед на черните му очи. \"Ако помълча още малко, може и да ме нарисува без глава, защото ще реши, че е излишна част от картината, след като в нея няма нищо.\", казах си, учудващо многословна, но единствено наум. 
- Нужно е само да кажеш да, не искам да анализираш и да се стараеш да ми отговориш в минимум десет изречения и по възможност римувани. Просто кажи да. 
\"Щом ме познаваш толкова добре, може би си наясно, че в този момент двете букви, които образуват онази безумно кратка дума за съгласие, ми изглеждат като най - сложния литературен термин, пред който \'анжамбман\' си е детска работа за произнасяне.\" , избухнах аз, но вдъхновяващата сила на гнева ми изчезна някъде там между мислите и устните ми, превъплъщавайки се в едно не съвсем разбираемо \"Ммхкъммм\".
- Е?
- Защо? Защо ти, увереният, силният, ти, който стискаш зъбите си и търпиш всеки удар, ще искаш да рисуваш мен? Защо точно мен с всичките следи от сълзи по лицето ми и всичките белези, с всичките неизказани болки и всички глупави мечти, чиято чистота знам, че ще бъде накаляна щом стъпя на улицата навън? Мен, с взетата назаем от Дисни увереност, че съществува вечна любов и че Покахонтас няма да зареже принца и да си хване ново гадже в продължението? Защо точно мен с всичките ми проклети стихове и всичката горчивина в гърдите ми? Защо?
- Точно заради това. Позволи ми да те видя такава, каквато си, позволи ми да те прегърна с цветове, поеми ръката ми, за да те издърпам от собствената ти черно-бяла палитра. Позволи ми.
И му позволих. Ръцете му играеха с грация, присъща само на художниците. Плъзгаха се в един момент бавно и внимателно, само за да съберат вихърна енергичност, танцувайки нагоре по картината така, както танцьор обхожда дансинга - без свян, само с желание. 
И докато той беше художник, аз оставах поетеса. Съзнанието ми мислеше в рими, те се блъскаха в главата ми, напираха навън, желаейки да се слеят с цветовете на платното, на което той запечатваше образа ми.


\"Тази нощ ти ме изрисува. Цялата.
Спусна се бавно надолу по бялата
кожа със устни горещи и чувствени.
Тихо. Със дъх. Без думи изкуствени.


Чертаейки дръзко по тялото, страстното,
във горния край на бедрото ми, дясното,
със пръсти изкусно гравира \'желая\'...\"
...



- Готово. - гласът му, топъл и мек като жълтото петно темперна боя, останала върху палитрата му, прекъсна мислите ми. 
Отворих очите си и първото нещо, което видях, беше собственият ми поглед, наблюдаващ ме сякаш преценяващо от дълбочината на платното. Едната ми буза беше обагрена с почти прозрачни сапфирени капчици от сълзите ми, а на другата грееше мъничка трапчинка, образувана от усмивката, разтягаща едната половина на устните ми. Другата половина беше изкривена и зъбите ми се впиваха в плътта толкова силно, че се виждаше как тя е деформирана. Русите кичури на косата ми се вееха объркано около главата ми, развяти от невидим за мен вятър. Но въпреки жълтия цвят, почти златен върху картината, не изглеждаха като ореол, дори не бяха свободни. В тях се вплитаха и черните мисли, просмукващи се навън от слепоочията ми. Едната ми ръка, изрисувана тънка и бледа, беше разкъсала гръдния ми кош, излагайки сърцето ми на показ. То беше кърваво, като че ли някой се беше опитвал да го изтръгне оттам, а от едната му страна имаше шевове - зле скроени и с твърде груб конец, сякаш бяха шили добитък, но все пак достатъчни, за да го задържат цяло. Около тялото ми бяха разпиляни множество изписани листи, намачкани и мръсни, а краката ми, боси и разранени, стъпваха върху тях. 
- Извинявай. - чух гласа му съвсем близо до себе си - Обещах ти, че портретът ще бъде твой, но изрисувах и себе си на него.
Тогава видях. Другата ми ръка беше протегната настрани, към края на платното, и върховете на пръстите ми докосваха нечии други, искаха, желаеха, копнееха за тях.
- Ще бъда там завинаги. До теб. Теб, с всичките следи от сълзи по лицето ти и всичките ти белези, с всичките неизказани болки и всичките ти глупави мечти, които ще пазя от калта навън. Теб, за да ти покажа, че взетата назаем от Дисни вяра в истинската любов, може да бъде истинска! Теб, с всичките ти проклети стихове! И дори и цялата горчивина на света да се е събрала в гърдите ти, аз ще бъда там, за да я излекувам. И ако отново ме попиташ защо, просто ще ти кажа \"Защото те обичам.\".
- Познаваш ме... по дяволите колко добре ме познаваш. - прошепнах аз, кимвайки към портрета - Но не достатъчно добре. Седни обратно там и прерисувай тази картина! Не променяй нищо... само нека ръката ти да хване здраво моята и никога повече да не я пуска. Защо ли? Защото те обичам.