Излезе от живота ми,

толкова внезапно, колкото и влезе...

Да, знаех че всичко е игра,

 че трябва да го примам като на шега...

Да, дори аз бях тази, която определи правилата -

не съм забравила...

Да, мислих че съм подготвена!!

Опитвах се да повярвям,

че с теб и без теб няма голяма разлика...

Да, преструвах се (успешно),

че не ми пука,

че мога да бъда като мъж в любовта -

без чувства и "излишни" емоции...

Признавам!!

Но...

...Истината е, че ми е трудно да махна с ръка

и да обърна страницата...

Винаги ми е било...

Може би така трабва!!

Да се сбогуваш с човек, който от никой се е превърнал в някой за теб,

който не само е бил част от живота ти,

но и е оставил следа в него...

Та сбогуването с такъв човек,

не трябва да е лесно!!

Няма да е чесно спрямо преживяното, спрямо него, спрямо теб!!

Казват че хората плачат, когато е свършило нещо хубаво -

по-добре не бих могла да го кажа!!

Затова си поплаках -

отначало през усмивка, все още част от играта, все още в роля...

После тихичко на фона на нашите песни,

гушнала любимата плюшена играчка...

Любима защото винаги е била до мен...

И което е по важно - винаги когато съм имала нужда от нея!!

"Няма незаменими хора - има незабравими!!" -

ти си от вторите, което те прави специален...

Подари ми миг, в който не исках да променям нищо,

в който бях щастлива, спокойна, доволна...

Миг, в който исках да остана още и още...

И го направи истински!!

Е, предполагам няма смисъл да продължавам и изкуствено да се наранявам...

Каквото било - било...

Важното е, че беше хубаво, нали... ?!