StihoveBG.com
Начало

Статистика
   Произведения: 165,055
   Потребители: 12,371
   Автори: 4,007
   Коментари: 318,411
   Точки: 2,649,170
   Съобщения: 152,462
   Лексикони: 4,498
   Снимки: 10,758

Следете ни в
Следете stihovebg в Facebook Следете stihovebg в Twitter
Творба - информация

ПРИКАЗКА ЗА ЛЮБОВТА И СВЕТЛИНАТА седма част

За създаването на този свят ни помагат същности от най-високо ниво в Небесната йерархия. Петър Дънов беше неин представител и дойде тук, в България да посее семето на промяната, което след това да бъде разпространено по цялата планета. В момента много български канали приемат информация, необходима за просветлението на нацията ни и от там на човечеството. Ваня Стойчева поддържа връзка с Архангел Михаил, Марина Мечева – с Крион. Много ценна информация получаваме чрез канала Диана Мечкова. До сега тя е издала три книги с послания от различни нива, но най-вече от Света Богородица. Тези послания потвърждават значимостта на България за успешния Преход. В Акашовите записи има предвиден просперитет за хубавата ни страна. От нас зависи в какви срокове ще го постигнем. По нашите земи се осъществява по-лесна връзка с небесните ни помощници и това ще помогне на нашите учени да получат нови идеи и да реализират огромния си капацитет. От тук ще тръгнат нови технологии за производство на енергия и суровини от въздуха, Небето, водата и сърцевината на Земята. Това ще спомогне за по-скорошно отработване на националната ни карма и ще осигури за потомците ни една чиста и спокойна планета. Затова давайте материална и духовна подкрепа на нашите учени. Визуализирайте успешното реализиране на техните идеи и лидерското място на България в следващите години и десетилетия. В София е предвидено да се подпише новият Световен договор за мир.

Чрез Диана Мечкова Творецът ни съветва да отправяме към Него следната молитва: „Господи, Създателю на всички времена и живота в тях, имаш моето съгласие и одобрение за навлизането ни в Златния век на Новото време. Бъди ни покровител и спасител и стори тъй, че да възтържествува Любовта в душите ни и да се разпростре по цялата Земя!“ Отправяйте често тази молитва. Имайте пред вид, че когато отправяме молитва, Висшите сили винаги се отзовават. Винаги се получава връзка с Тях. Но за да ни окажат помощ, е нужно тези молитви да бъдат отправени от чисти сърца. Много по-силен е ефектът от молитвите ни, когато се отправят в църква. Посещавайте манастирите и светите места на България – Рила, Белинташ, Кръстова гора и други. Точно сега е особено ценна енергията, която ни дават тези места. В България има 72 пирамиди, някои от които многократно по-големи от Хеопсовата. Подробности за тях тепърва ще научаваме. Те също влияят за добрата енергия и просперитета на страната ни. И, разбира се, мощната енергия на оптимистичните ни мисли.

Току що прочетох разказа на Р. Стоун, работещ по метода Силва. Той завел приятелите си на красив връх, за да им покаже изумителната гледка, която се откривала от там. Но, за съжаление, подножието било обхванато от гъста мъгла. Той помолил спътниците си да изпият чаша кафе и, като влязъл в алфа ниво, визуализирал как неговата умствена енергия загрява мъглата и я разтопява. Само след десет минути пред всички се открила красивата гледка.

Всичко е в нашите ръце. Творците сме ние. Защото сме частици от Бога, надарени с всички Негови способности на Създател. Остава да повярваме и да разгърнем тези способности.

Постоянно говорим за необходимостта от повишаване на нашето съзнание и пътищата, по които трябва да се извърши това.Нашата работа по изграждането на усещане за цялостност значително променя изградените стереотипи в мисленето ни. Промяната в отношението ни към живата и „неживата“ природа е част от нашето духовно развитие. Много често ви разказвам за обогатяването на своята опитност. Разказвам ви за своите преживявания, като за един от многобройните пътища, по които върви всеки от нас в търсенето на Бога. Говоря ви за това, защото виждам, че този е най-достъпният начин за обяснение на иначе изглеждащи твърде сложни казуси. Като кажем, че трябва да осъзнаем своето единство с всичко съществуващо на планетата, за много от вас звучи само като неясно пожелание. Ето, затова ви говоря толкова често за своите търсения и открития.

През зимата поставих в камината един огромен пън, доста поизгнил и прояден. Когато единият край се запали, от него започнаха да излизат мравки. Те панически тичаха, ужасени, че домът им гори. Не се досещаха да избягат от долната страна, където още нямаше пламъци, а все бягаха нагоре. Това, което изживяваха те, по нищо не се различаваше от ужаса, който бихме изпитали ние, ако домът ни се запали, а не можем да намерим изхода. Тогава взех една кофа и поставих в нея малко пръст. В продължение на два часа събирах мравките и ги поставях в кофата. На сутринта тези Божии създания вече бяха уредили живота си в новия дом. Изнесох ги навън и ги оставих на място, където да могат да изградят постоянното си жилище. Но през пролетта открих, че една част от семейството е успяла да се скрие под камината. Сега те спокойно маршируваха през хола до терасата и дълго търсеха възможност за ново жилище. В същото време в шкафа в кухнята вече се бяха населили техните по-малки посестрими. Опитвахме се да съжителстваме в съгласие. Само внимавах да не забравя буркана с меда отворен. А само преди година, когато се събираха на мивката, намерили нещо сладко, просто ги „отмивах“. Сега това ми звучи цинично. Трудно ми е да повярвам, че само преди година съм гледал на тях като на „вредители“.

Миналото лято доматите бяха нападнати от непознати гъсеници. Опитвахме се да ги ловим и да ги унищожаваме. Тогава моята шест годишна внучка поиска да си направи ферма от гъсеници. Постави ги в буркан и грижливо ги хранеше. Те полека променяха своята окраска и с всеки ден ставаха по-пъстри, като придобиваха шарките на бъдещите пеперуди. Внучката ми беше във възторг от общуването си с тези „гадни“ гъсеници. Ние също споделяхме нейната радост, изненадани, че в толкова необичайни до сега за нас неща, може да се открива красота.

Наскоро един мой познат смачка с крака си водно конче – защото било хапело. Само преди няколко дни, докато си пиехме кафето на двора под лозите, друго водно конче кацна на рамото на наша приятелка. То имаше невероятни краски в различни нюанси на лилавото. Гледахме го с възхищение и любов. Ето, виждате ли? Как към едно и също божие създание можем да се отнасяме с отвращение и с любов.

Искам да ви разкажа и за още един случай, който ме развълнува и разтърси изключително силно. Ето моя разказ във вида, в който приятелят ми Кольо Колев, един изключителен артист, го представи на тетевенската публика:


ДЕЦАТА НА МИШКАТА
Край един голям строеж
в една прекрасна утрин,
в малка трапчинка в пясъка
видях новородени
три малки мишленца.
Те имаха прекрасни
кафяви гръбчета.
Навярно бяха деца на полската мишка.
Завираха те малките си муцунки
едно в друго
и упорито търсеха майчина гръд.
Аз стоях и гледах
прекрасните деца на мишката
и всеки миг очаквах
тя да дойде и да ги накърми.
Те също чакаха...
Доверчивите им сърчица вярваха,
че тя ще се завърне –
майките винаги се завръщат
при децата си...
Отчаяни от дългото чакане
Те запълзяха сред пясъка –
да търсят неведомото, онова,
което носеше живот.
Направих ограда
за децата на мишката –
да не губят сили
в горещия пясък.
Направих покрив
за децата на мишката –
да не изгарят
под горещото слънце.
Все по-отчаяно тичаха те
в своето малко убежище,
все по-малко вярваха,
че майката ще дойде,
все по-безнадеждно
биеха малките им сърчица,
но все пълзяха и пълзяха...

А тя все не идваше...
Едва потрепваха с последни сили
уморените им крачета.
Най-жизненото мишле
все още успяваше да кръжи
около безпомощните си братчета
с надеждата да я срещне.
Край мене
децата на мишката умираха.
И аз, човекът, заплаках.
От нейде долетя хищна оса
и започна да се храни
с некърмените им телца.
А аз през сълзи
пишех стихове.


...Тишина... Даже и мъжете в залата плачеха... След миг развълнуваната публика изпрати своите откровени сърдечни овации. Тези, които до сега биха стъпкали с крак тези мишленца, ако ги видят, сега плачеха за тях. Ето, това е квантовият скок в съзнанието, за който говорим. Нещо, което до този момент ти се е струвало абсурдно, сега внезапно откриваш, че е възможно и съвсем естествено. Както е естествено да се възхитиш и на багрите на гъсеницата. Квантовият скок в съзнанието е внезапна промяна на възгледите. Не си вярвал до този момент, че е възможно душата ти да се преражда в различни тела, а в следващия миг го приемаш като нещо съвсем естествено. Не си допускал, че е възможно тялото ти да се промени и да получи безсмъртие, а изведнъж виждаш, че това, всъщност е съвсем естествен и неотменим процес. Ето, това е работата, която вършим с вас в момента. Учим се да приемаме истини, които хилядолетия са били смятани за абсурдни. Учим се да вярваме в неща, в които до вчера сме смятали, че могат да вярват само лудите. Това е великата промяна, която извършваме с вас в момента със своето съзнание. И чрез промяната в собствените си разбирания, променяме остарелите убеждения на света. Така рушим ненужната парадигма и създаваме предпоставките за изграждането на Новия свят. Виждате ли с какви прости средства променяме света? С великата сълза, пролята за „некърмените“ Божии създания. Тази сълза, в един миг, ще натежи на везната повече от всичките сълзи, които сте пролели по загубата на близки за вас човешки същества. Защото е естествено да пролееш сълза за изгубен свой близък. Но да пролееш сълза за тези новородени „деца на мишката“, е Велико! Ето ги онези дребнички стъпки в нашия, уж спокоен живот, които предизвикват нравствен катарзис. Точно този катарзис е квантовият скок в съзнанието, който променя този уморен свят и го кара да засияе в непознати до сега багри. Това разтърсване е катализаторът, който изгражда новата времева линия на човечеството. Защото за нашия любящ Бог, няма нищо по-скъпо от пролятата сълза за друго Божие създание. Точно това състрадание е основният градивен материал, с който ще построим Златната епоха на човечеството!

Затова толкова много ви говоря за общуването с природата. Затова толкова много ви говоря за пътя, по който вървя към Бога. Защото виждам колко бързо и по какъв красив начин променя моите възприятия за света и постоянно изпълва цялото ми същество с радост. Защото много добре знам, че именно тази радост е основният двигател на промяната.

Ще ви разкажа как преминава денят на един щастлив човек. Събуждам се от припряното гугукане на гълъбите. Те нетърпеливо ми напомнят, че е време за закуска. Отварям очи. Първото нещо, което виждам, е прекрасният скалист връх, който гордо се издига над нашия град. Това е Петрахиля – Слънчевият камък. Докато съм още в леглото, сърцето ми се изпълва с радост и благодарност, като слушам гълъбите и съзерцавам неземната красота. Всяка сутрин благодаря на Бога, че ме е изпратил да живея на това приказно място. Мисля си, че много трябва да ме е обичал, за да ме изпрати да живея в такъв земен рай. Ставам и изпивам чаша топла вода. Защото знам колко е необходима за трансформацията на нашите клетки. След това отварям прозореца и започвам да си говоря с моите приятели. Поръсвам им зрънца, а най-доверчивите идват да вземат направо от шепата ми. Това са Кафявка и Шаренка. Белоглавко също никога не се замисля, дали няма някаква опасност от съприкосновението с човешко същество. Но от всички най-красив е Белокрилко. Той е сред първите, които ми се довериха и един от най-добрите ми приятели. А Черният Красавец е много недоверчив. Вероятно има някакъв лош спомен от общуването с хората. Като се понахрани, изведнъж, само за част от секундата, ятото се стремглаво се изстрелва и полита над града. Летят птиците, изпълнени с възторг, сякаш искат да ме поканят да споделя с тях радостта от свободния полет. Като направят един кръг, се завръщат отново при мен и започваме отново да си говорим.

Така беше до преди няколко месеца. Докато съседите не се възмутиха, че съм превърнал къщата в „гълъбарник“. Това, което за мен беше най-съвършено изживяване, за тях представляваше кошмар. Тези хора през зимата убиха куче, защото влязло в двора им. Сега имат сериозни здравословни проблеми. Така че, вече се срещаме с моите приятели на улицата. Сега ятото е още по-голямо. От няколко дни към него се присъедини и Белчо, единственият бял гълъб в града. Засега гледа само отстрани. Надявам се и с него да станем скоро приятели. Докато „децата“ се хранят, край мен минават хората от квартала и с радост ме поздравяват. Минават и строителни работници, командировани от някакъв далечен град. Те често ми носят хляб и по този начин се чувстват съпричастни с тази идилия. Знам, че като се приберат по родните си места, ще разказват на приятелите и на децата си как един добър човек храни гълъбите и как те му се доверяват. Знам, че и техните деца и приятели ще потърсят съприкосновение с тези прекрасни същества и ще изпитат радостта, която изживявам всеки ден. Виждате ли по колко прост и красив начин се множи любовта и радостта?

След като съм се заредил с енергията на любовта от моите пернати приятели, отивам в градинката на двора. Започвам да си говоря с цветята и зеленчуците. Тази година сме отгледали прекрасни домати. Знам, че те ме разбират и любовта, която им изпращам им помага да растат още по-хубави.

Прибирам се в къщи. Изпивам още една чаша вода – този път с мед и лимон. Сега вече съм напълно готов да започна да пиша. Бързам, защото знам с какво нетърпение чакате да прочетете за моите, изглеждащи токова необичайни, вълнения. Бързам и защото си мисля колко ви е трудно да откривате Пътя. Знам колко е лъкатушен той за всички вас и колко имате нужда от думи, които да ви дадат Вяра и Надежда, че това, което предстои, е прекрасно.

Като поработя няколко часа, понякога слизам до града. Срещам само усмихнати и слънчеви хора. Наскоро разбрах защо е така. Мислех си, че просто на мен ми върви да срещам само лъчезарни хора. Оказа се, че моето настроение, радостта, която непрекъснато излъчвам, кара очите на всички радостно да блестят. Ето един от пътищата, по който можем да променяме света. Затова, всички вие, Слънчевите хора, вървете през света с изправена глава и непрекъснато излъчвайте Светлината, която носите. Щедро я споделяйте с всички, които срещате. Поздравявайте ги с радост и по този начин умножавайте радостта. Вярвайте, това е най-краткият път за създаване на един ведър и усмихнат свят. Подобното привлича подобно, радостта привлича радост, усмивката – усмивка. Затова, не се скъпете, раздавайте усмивки! Излъчвайте Светлина! Така, неусетно излъчването на вашите сърца ще докосва всички, с които общувате. И благодарете на Бога, че ви е възложил такава благородна мисия – с усмивка да преобразявате света.

Като стигна на площада, непременно ще нахраня и другото ято гълъби. Винаги идват деца, готови да споделят тази необичайна радост. Минават усмихнати хора и отнасят в домовете си частица от тази споделена любов. А всъщност, аз не правя нищо особено. Просто храня гълъбите. На никого нищо не обяснявам. Просто храня гълъбите. Но енергията на тази невероятна споделена любов, достига до стотици хора и ги кара дълго да мислят за това, да присъстват в това състояние на чиста любов. По този начин тези, понякога малко объркани сърца, започват да изживяват промяната, за която толкова много говорим. Трепетът, породен в тях, е едно прекрасно излъчване, отправено към Вселената. Това излъчване се отразява и се завръща при нас като програма за създаване на нова, още по-голяма радост. Това излъчване създава нова времева линия на просперитет и изобилие.

Виждате ли нещо сложно в това? Няма нищо сложно тук. „Голямото е в малките неща“, както написа една моя приятелка. Не е нужно да разбираш сложните закони, на които се подчинява всичко в този свят. Просто поднасяш шепата си и цялото ти същество се изпълва с благодат. Усещането от топлината на тези доверчиви създания, докосването на техните човчици ви пречиства повече от най-дълбоката медитация. Виждате ли колко е просто всичко? Просто се потапяш в този миг на съвършено единство и светът се изпълва с доброта и хармония.

Ето защо толкова ви говоря за Пътя. За да ви помогна да го търсите не в сложните и неразбираеми писания, а в простичките делнични радости.

Така минава денят ми. Вечерта сядам пред телевизора. Турски сериал. Плачат. Не са спирали от пет години. Щраквам. Американски филм. Преследват се и се убиват. Въобще не са спирали. Щраквам. Политици. Спорят за това, кой повече крал. Не са спирали от двайсет години. Щраквам. Конкурс по танци. Лъчезарно, оригинално жури, усмихнати хора. Танцьорите излъчват невероятна красота. Ето, вас ще гледам. Потапям се в прекрасния свят от красива музика и ритъм. От всякъде струи жизнерадост и любов. Изпълва тази любов сърцата на хиляди човешки същества и започва да струи и да облива красивата ни планета. И така създава новата времева линия, за която толкова говорим и с толкова надежда очакваме.

Понякога гледам и „Аз обичам България!“ Чудесна идея и добра реализация. Отново усмихнати и радостни хора, оригинално присъствие, красота. Добавена е още една стъпка в реализацията на същата времева линия. Има ли нещо по-просто? Това е моето послание, приятели – бъдете част от тази съвършена простота!

Отмина този невероятен ден, изпълнен с чудеса. Сигурно си мислите колко простичко и лесно си живея. Защото не знаете колко тонове камъни са минали през ръцете ми. О, не се оплаквам. Само искам да ви кажа, че романтиката има и друго лице. Защото за мен общуването с камъка е едно от най-вълнуващите ми преживявания. Там, пред вечната стена, докато докосвам камъка, съм написал едни от най-хубавите си творби. Това сливане, това непрекъснато търсене на красота и форми ме опива и ме кара да се чувствам част от Божественото Творение. Така, докато изграждах поредната стена, ми прозвуча:

Издирвам аз цял живот камъка...
Докосвам го топло и нежно...
Докосвам го всеки ден пламенно,
а още не съм го намерил...

Избирам аз цял живот камъка –
ту жълт, ту бял, ту черен...
Повдигам го всеки ден с рамото,
а още не съм го намерил...

Ето го това безкрайно прекрасно търсене. Това хармонично сливане със съвършенството на природата е, може би, най-пречистващото духа изживяване. Ето, това докосване ми липсваше в този ден, за да бъде хармонията пълна. Но въпреки това, го изпращам с благодарност.

 Време е за сън. Но това не значи, че животът спира. Знам, че по време на съня моята душа ще посети Тънките светове и ще се обогати още повече. Знам, че отново ще сънувам, че летя. Не ви ли се е случвало? Много е просто. Просто насочвате енергията от дланите си надолу и политате. Ако искате, може да вземете още някого със себе си. По време на летенето осъзнавам, че сънувам и си пожелавам, щом се събудя да опитам наяве. Защото е толкова просто. Но като се събудя, все не ми достига времето, все бързам за някъде. Ако вие имате повече време, опитайте. Повярвайте, много е просто.

Заспивам с мисълта, че утре, като се събудя, моите жизнерадостни приятели, гълъбите, ще ме чакат отново на прозореца, за да ме поздравят с „Добро утро“.

Днес поработихме добре. Виждам, че с интерес следите приказката, която ви разказвам. Радвам се, че напълно ме разбирате. Благодаря ви, че не ме съдите за необичайния стил на моя разказ.

Пропуснах да ви разкажа още нещо. Един от моите приятели се казва Пиратът. Защото има само един пръст на крачето си и куца. Това е стара травма. Вече отдавна е зараснала и сигурно е забравил човека, който я е направил. Но от две седмици едва пристъпва Куцото краче. Вероятно крачето му е счупено. Кацва на ръката ми и с благодарност приема моята помощ. Приятелите му са много толерантни към ранения си другар. Има и много други от тези прекрасни птици с оскубани опашки. Наскоро мой познат, като гледаше колко свободно общуваме с птиците, ми разказа как наш съгражданин ги привличал с храна на терасата си в един висок блок, лови ги с различни приспособления и ги ползва за храна. Чак сега си обясних защо по крачетата на някои от тях има корда и конци. Така са наплашени, че не смеят да се доближат, за да им помогна. Когато книгата излезе, ще подаря един екземпляр и на този мой съгражданин, за да му кажа: „Приятелю! Това не е бройлер! Това е Птица!“ Дано ме разбере. Иначе ще преживее много болка, преди да си тръгне от този свят.

Нека сега отново поговорим за прошката. Нали разбрахте, че тя е един от най-важните катализатори на промяната. Само чрез прошката можем да разкъсаме кармичните връзки и да ускорим значително развитието си. Много добре разбрахме, че нашите отношения на планетата Земя са само театър. Ние току що сме разпределили ролите си зад кулисите и така сме се вживели в тях, сякаш това наистина се случва. Големи артисти сме. А режисьорът почти не се намесва. Защото ние сме Му казали, че сме „голямата работа“ и ще се справим сами.

Преди две години обраха вилата ми. Откраднато беше всичко, което съдържа мед – електрожен, кабели и онова безценно съкровище, казанът за дестилация на алкохол.

Веднъж сънувах странен сън. Намираме се в едноетажна постройка в гората – също като тези от американските филми. При мене са близките ми и моите внучета. Изведнъж въоръжени хора нападнаха къщата и се опитваха да влязат в нея. Отворих вратата и подгоних един от тях. Избих оръжието от ръцете му и ...го прегърнах. Той доверчиво отпусна главата си на рамото ми. Когато се отдели от мен, се вгледах в очите му – две дълбоки и тъжни сини очи. Поседнахме на земята и тогава дойдоха на помощ моите приятели. Казах им: „Не се страхувайте, той на никого няма да стори зло.“

Преди няколко месеца имаше дело срещу „престъпниците“, извършили десетки обири в района. Техният тартор беше доведен с белезници на ръцете и краката, тъй като бил много опасен рецидивист. Попитаха ме искам ли обезщетение за щетите. За изненада на всички присъстващи, отговорих „не“. Защото много добре знаех, че този „престъпник“ е мой приятел от „другия“ свят. Изпитах топлота и уважение към него, че е приел по такъв начин да набира опит в сегашния си живот и по този начин да помага и на нас да придобиваме опит, да се учим как да прощаваме. Когато този млад човек се обърна, срещнах две дълбоки и тъжни сини очи.

Виждате ли, ние не знаем кога ще срещнем най-добрия си учител. Много често измамно си мислим , че това е някой гуру, а се оказва, че един „престъпник“ може да ни даде много по-ценен урок. Стига да сме готови да го разберем. Когато покажем, че сме приели препятствията в живота си за уроци, пътят ни неусетно става гладък.

Преди година, в един магазин за дрехи втора употреба, често идваше едно момиче, циганче, около трийсетте. Моята съпруга беше продавачка в този магазин и аз понякога я замествах. Това момиче имаше тъжни, замислени очи и винаги ходеше само. В магазина се застояваше с часове – навън беше толкова студено. Веднъж аз му се скарах, че толкова дълго стои, без да купува нищо. Момичето се обиди и повече никога не дойде. Половин година по-късно, в един слънчев пролетен ден, го видях седнало на една пейка. До него седеше възрастна жена. И тя имаше същите тъжни, замислени очи. Вероятно беше негова майка. Спрях се, поклоних се и казах: „извинявай“. Момичето изненадано се сепна. „Извинявай, че те обидих. Не бях прав.“ Момичето объркано започна да ми обяснява, че нищо лошо не е направило, а аз продължавах да се извинявам. Тогава възрастната жена каза: „Господ да те поживи!“ Вероятно никога не беше чувала някой да се извинява на някакво си циганче. Отекнаха тези думи дълбоко  в сърцето ми и знам, че са отекнали и Там, Горе, за да получа пречистващата прошка. Така ден след ден се стремя да отстранявам преградите, които неразумно съм създавал през отминалите години. Виждам как става все по-светло около мен, как все повече се изпълва сърцето ми с усещане за лекота и как все повече започва да струи от него любов към всичко живо в този свят.

vote гласувай за творбата | favor добави в любими | send изпрати на приятел
comment напиши коментар | error открих грешка | alert сигнализирай за нередност
save as txt свали като txt | save as doc свали като doc | save as pdf свали като pdf

автор:

раздел: Проза -> Друга
публикувана на: 2014-01-04
прочитания: 373
точки: 7 (виж далите точки)
коментари: 2 (виж коментарите)
препоръчано от: 3 (виж препоръчалите)

Вход