***

Отдавна душата ми не е плакала толкова откровено, мълчаливо безгласно, властно, опасно необяснимо, наглед безпричинно... Много тинесто блатна мъка е готова да ме погълне... а аз оставам от нея на свобода да покълне и от нея - като от зрънце да израсне цветето ефирно бяло, оцеляло, съхранило се, на света открило себе си и чистотата, която го е запазила във времето – да продължи да живее под слънцето, което свети за всички, без да е взело от никого нито една стотинка за делата си, а свети и дава от милиарди векове на живота живот...

За Теб, слънце живително, за твоята светлина и топлина, за твоята безрезервност и постоянство, за твоята сила и мощ, за богатството и мъдростта ти, а най-вече за любовта ти, пред Теб молитвено ръцете си държа и главата си скланям, за да Ти се възхитя и по човешки да ти благодаря за волята, с която все още грееш. В душата ми Ти си очарование, сияние вълшебно и непрестанно потребно, което ми носи Божието послание – свята любов – без страдание, макар изстрадвана, любов не на думи, а в действие. Вярвам, че в Космическия необят съществува мисловност, на мен – земния индивид все още неизвестна като име, форма и цвят, не зная кой е нейният носител, нито преносителя и познавам, но че я има я признавам, усещам я, ползвам я... с нея съм много богат земен човек за своя век. Благодаря на всички висши сили, дарили ме с духовното богатство, приютили ме в тяхното братство – на сродни души...

Оставям се в музикалния свят, необят и вълшебство на таланта на Борис Христов и неговата “Zhertva vechernyaya” ..., която ме приема, поема, пренася и отнася до  “Mnogaya leta” ..., за да ме приюти в онова измерение на душата, наречено...

Днес е изборът за Патриарх на България – за „духовното слънце”, необходимо на всеки вярващ, безрезервно, безпрекословно... вярващ. Помогни ни, Ти – Слънце, светлина и мъдрост, за да има в кой човек да повярваме, защото безверието идва от опороченото доверие на хората, на Човеците, в служителите на Бога..., но не и в самия НЕГО...

Нека да пребъде светлината, която не убива вярата и мъдростта на поколенията... Животът е онова, което веднъж възникнало от безкрая му принадлежи и не умира...

Аз бях сигурна, че е свършил пътят на сълзите ми..., но съм убедена, че вървя по пътя, краен за всеки човек, на мрачното щастие... и съм щастлива с всичко до тук, което все още имам – мечти и хоризонт с изгревна красота и залезно спокойствие, тишина, очарование, вдъхновение...

Днес чух камбаните на храма „Св. Александър Невски” да бият за нас – вярващите и вярвам в техния звън... А отвън слънце засия... Нека да бъде и занапред светлина!